Популярно оплакване през последните години гласи, че почти всички български политически партии били станали лидерски. Логиката на тезата е ясна и необорима – партиите се намират в ненормална за демократичната политика зависимост от една личност и близкото й обкръжение – както по отношение на текущото ръководство, така и с оглед на последиците от неизбежната (желана или нежелана) промяна на върха. Нещо повече, в разрез с принципите на демокрацията членовете и дори колективните органи на партиите нямат реални инструменти за контрол и не са в състояние да коригират погрешните или користни решения на ръководителя, който уж е „пръв сред равни“. А до какво води безконтролната власт – дори при една формално-демократична обществена уредба, е добре известно.
Обикновено като изключение се посочва БСП, но текущите събития показват, че и там е по-лесно задружното семейство да извади огромна ряпа, отколкото една уж европейска и демократична партия да се освободи от провален ръководител. Така че „диагнозата“ е валидна за цялата българска партийно-политическа система, или поне за преобладаващата част от нейните елементи, които притежават цялата политическа власт и я упражняват от името на народа и в своя изгода.
Необходимо е – за терминологична и съдържателна точност – да се отбележи, че квалификацията „лидерски партии“ е неточна и насочва вниманието в подвеждаща посока. В съвременния свят всяка партия – и въобще всяка организация, която иска да оцелее и просперира, трябва да бъде „лидерска“, в смисъл да има лидери (личности, които са способни да водят) от най-висока класа. Организация, ръководена от „безличности“, е обречена – това виждаме отлично и в днешната българска действителност.
По темата за лидерството съм писал достатъчно на страниците на „БАНКЕРЪ“ и няма да я подхващам отново. Важно е само да се уточни, че лидерството съвсем не означава безконтролна и освободена от всякаква отговорност лична власт, каквато наблюдаваме в нашия случай. Проблемът е, че българските партии – след известни надежди за демократичен прогрес в началото на прехода – отново станаха авторитарни, крайно персонифицирани, каквито са били в предишните исторически периоди (далеч не само в ерата на тоталитаризма).
Но това не изчерпва сложността на ситуацията и произтичащите от нея рискове за обществото. В съвършен синхрон със задълбочаващите се деформации и провали на изграждащата се пазарна икономика българските партии се превърнаха в
ЕООД-та за политическа употреба
Еднолични търговски дружества с ограничена отговорност, в които (за разлика от истинската пазарна икономика) не „клиентът“, а принципалът е винаги прав. Ключовата и най-негативна за публичния интерес особеност на тази трансформация е, че трите съставни характеристики се подсилват взаимно и заедно тотално компрометират демократичната политика като механизъм за изразяване на волята на върховния суверен и представителство (в разумен баланс) на различните интереси в обществото. Това, което в нормалната стопанска практика представлява един от необходимите работещи елементи на пазарната инфраструктура, в сбъркания свят на българската политика се превръща в тумор, чиито метастази се разпространяват бързо и безпощадно. Вече трудно може да се оспори, че почти всяка нововъзникваща партия стъпва именно на тази порочна триада, нещо повече – тя съвсем съзнателно се използва и поощрява в българското партийно строителство, тъй като идеално обслужва съответните користни цели.
Както посочих в началото, по-голямата част от общественото внимание се съсредоточава върху първата от трите характеристики – налагането на
едноличен режим на управление на партиите
Ненормално високото ниво на авторитарност и персонифициране на българските партии наистина е значим болестен процес, но той не би имал такъв поразяващ ефект, ако не бе „скачен“ с другите две характеристики – превръщането на партиите в инструменти за директно правене на големи пари в съчетание с липсата на каквато и да е реална (което означава преди всичко лична) отговорност за последиците от ръководната политическа дейност.
Едно от логичните обяснения за неуспеха на намирането на по-добър баланс на права, задължения и отговорности между едноличните и колегиалните ръководни органи са българската политическа традиция и политическата народопсихология на българина. Ако се върнем в годините след Освобождението или между двете световни войни, ще установим същата мощна тенденция – повечето партии не просто са били авторитарно ръководени, те са били идентифицирани и различавани главно чрез водачите си, а не чрез идеите си.
Това обаче не е оправдание за процесите, започнали скоро след началото на прехода. Първоначално новосъздадените, възстановени или преименовани партии – под влияние на недоволството и опасенията от рецидив на практиките на комунистическата система, се стараеха да прилагат уставни и политически предпазни механизми срещу авторитарните тенденции. Но скоро след това нещата тръгнаха в друга посока – централизация, уж за затягане на организационния ред, а после – концентриране на управленските лостове за въздействие в ръцете на формалния ръководител и неговите довереници. Така се случи в ДПС, после в БСП и СДС.
В името на криворазбрания принцип на екипността се даде възможност на председателя на партията сам да формира екипа си, което по принцип е правилно, но само ако е съпроводено от реални механизми за негова лична отговорност, и то по най-високи политически и морални стандарти.
Накрая логично се стигна до пълен абсурд – не партията да подбира, излъчва и контролира ръководителите си, а отделни лица (подбрани и подкрепени неизвестно от кого) да създават партия около себе си, която се превръща в техен придатък. Така станахме свидетели на появата на НДСВ („либерална“ партия от ХХI век, носеща името на председателя си и титуловаща го „Ваше Величество“), „Атака“, ГЕРБ (както каза Борисов на учредителното събрание: „Аз съм ви събрал, аз ще ви разпусна“), РЗС, „България без цензура“. Общото между тези толкова различни партии е едно – за разлика от нормалните демократични организации, които редовно сменят лидера си и не само не пропадат, а продължават успешно дейността си, нашите „политически персоналки“ не могат да съществуват без титуляра си.
Такива авторитарни деформации са се случвали и в други времена, и на други места, особено в общества с неустойчиви демократични традиции. Но те придобиха зъвършено различен смисъл и последици поради бързото превръщане на партиите в
политически търговски дружества
в организации, чиято цел е не да изразяват волята на своите членове и симпатизанти и да бранят интересите им, а да печелят пари за своите ръководители и техните покровители и спонсори. Българските партии, най-вече системните такива, се трансформираха в особени инвестиционни посредници, търгуващи с власт и влияние с цел бързо възвръщане на инвестициите в политиката, при това с огромна печалба, невъобразима в нормалната стопанска дейност.
Българските партии и техните ръководства мислят главно и само за пари, а не за идеи, ценности и политики. Това личи от особеното старание, с което вграждат и защитават ревностно съответните партийни права и привилегии – партийните субсидии, несравними с тези в Европа, медийните привилегии, ползването на имоти на символични цени, квоти, политически патронаж при назначенията в публичния сектор, откровен рекет над бизнеса с помощта на държавните институции, лобистко законотворчество. В тази ситуация собственикът на „политическото ЕООД“ придобива огромна власт, несравнима с властта и влиянието на „нормалния“ политически лидер. Но това се оказа и смъртоносен бацил за българските политици. Те се отказаха от усилията да създават идеи, да ги обосновават, да водят диалог с обществото, за да ги защитават. Защото предпочетоха да си купуват влияние, вместо да завоюват и отстояват доверие. На тази основа се промениха и житейските им навици – заселиха се в затворени селища и сараи, оградиха се с охрана, заобиколиха се с ласкатели и хора, готови да изпълнят всякаква поръчка. Разбира се, срещу съответното възнаграждение.
Накрая, този процес на деградация на българските партии придоби плашещи темпове и уникален мащаб, защото последователно бе въведено
правилото на сведената до фикция отговорност
У нас лицата, чиито решения имат най-големи последици за държавата, нацията и хората, носят най-малка отговорност. Нека го кажем направо – те не носят никаква реална отговорност, защото могат да бъдат подложени на някакво преследване не поради незаконни, противоречащи на публичния интерес действия, а тъй като са нарушили закона на глутницата или са се превърнали в заплаха за някои свои „побратими“.
Получи се затворен, порочен кръг – за едноличните политически и управленски решения и за финансовите машинации не се носи отговорност, защото ненаказуемостта се купува с многото пари, спечелени чрез търговията с политическа власт и влияние. Този възел няма разплитане, той може само да бъде разсечен, и то не изведнъж, а чрез няколко последователни удара. Първият необходим удар е повече от ясен – българското общество трябва да принуди лицата и органите, натоварени с публично доверие, а затова – и с власт, да носят реална и пълна отговорност за делата си. След това ще стане възможно да се „оперира“ зловредното срастване между политика и пари. А накрая, когато от политическото ръководство не само не се печелят лесни и бързи пари, а за него се носи и реална отговорност, ще дойде времето на автентичните лидери, които да заменят самоназначилите се партийни вождове.
Александър Маринов
