Може би оптимистите ще възразят, но се засилва усещането, че с течение на прехода ние, българите, преживяваме някаква труднообяснима инволюция – все повече приличаме на племе. Пропадаме в мрак и тиня (в прекия и преносния смисъл), затъваме във все по-мъчителна и неуспешна борба за оцеляване. Разделяме се на кланове, всеки от които разчита на успех единствено като отмъкне притежаваното от другите. Израз на това завръщане към примитивното (в най-лошия смисъл на думата) са дори думите, които използваме, за да обозначим проблемите и заплахите около нас. Предупреждават ни „да не клатим лодката“ или „да не хвърляме бумеранга на нестабилността“.
Като невежи диваци гледаме на непосредствената и по-общата, глобална среда като на джунгла, гъмжаща от кръвожадни зверове и свръхестествени сили. Вождовете ни виждат спасение за обществото (плюс благоденствие за самите тях) в подчинението пред могъщи и благосклонни съюзници, на които трябва да се кланяме като на добри божества.
Уповаваме се на „големия брат“
от изток или от запад, който трябва да ни предпази от враговете и недъзите ни и да ни спаси от кризата. А ние, откакто се помним, повечето време живеем в криза, а в останалото ентусиазирано подготвяме следващата. Казано по-прагматично, в рефлекс и на политическата класа, и на цялото общество се е превърнало постоянното оглеждане и ослушване откъде и как ще се зададе решаващият „външен фактор“. Упорито отказваме да се замислим и да обсъдим какво сами си причиняваме и какво самите ние можем да сторим, за да си помогнем.
Така беше през последните 5-7 години, когато всички вътрешни проблеми се обясняваха със „световната криза“ дори когато стана ясно, че по-голямата част от света излиза от нея, а ние продължаваме да затъваме. Така е и сега – дори водещи институции и сериозни анализатори започнаха да привиждат някакви зловещи чужди планове за дестабилизация на целия регион и дори целенасочена външна намеса за изостряне на политическата нестабилност в страната.
Но това ли е адекватното обяснение? Ние сами (кои от нас по-точно и защо) с безумна упоритост ли клатим прогнилата си лодка, или някакво зловещо чудовище от дълбините с мощните си пипала ни тегли към дъното?
Ако говорим конкретно за сегашната политическа, а в резултат на нея – и обществена криза, причините за нея са изключително вътрешни. Партийно-политическата система се е сринала под санитарния минимум на управленска ефективност и обществено доверие. Тя повлича със себе си институциите, защото те са под контрола на елитите и личностите, продукт на системата. Нестабилността е вече трайна, породена отвътре характеристика на системата, а не нейна временна дисфункция, привнесена отвън. Тя води до конфликти с тежки последици за обществото дори когато враждуващите страни имат пълен контрол над ресурсите и става все по-трудно да се отговори на въпроса „какво не успяха да си поделят“. Всъщност, отговорът е ясен – причината е в достигналия летална концентрация
политически и икономически егоизъм
издигането в култ на принципа „Победителят взима всичко“.
Но както причините, така и ефективните действия за преодоляване на кризата вече са изключително вътрешни. Дори Брюксел, Вашингтон, Берлин и Москва да се впрегнат като бурлаци в единно усилие, пак не могат да изтеглят българската политика от дупката, в която е пропаднала. Това могат да сторят само българските граждани, ако достатъчно голяма част от тях разберат двете най-важни измерения на необходимата промяна. Първо, че тя е животоспасяващо неотложна, защото времето ни изтича. Второ, че радикалната хирургия е единствената приложима в случая терапия.
Едва когато създадем необходимите вътрешни условия, ще дойде моментът да се захванем с въпроса за „външните фактори“. Днешните елити не са в състояние нито да го формулират правилно, още по-малко – да го решат. Този въпрос изисква вътрешна консолидация, за каквато все още можем само да мечтаем. Засега е съществено само да обърнем внимание на факта, че отношението към външните фактори (съюзници, партньори, конкуренти, противници) е един от тестовете за необходимата промяна във вътрешната политика. Защото новото национално лидерство, което неизбежно трябва да дойде (иначе сме изгубени), има като първа задача да изработи стратегия за осмисляне и реализация на националния интерес.
Всяка успяла нация е успяла, тъй като в даден момент е поставила и намерила решение на съдбоносния въпрос
кои сме ние като общност
какво искаме и как можем да го постигнем при даденото съотношение на външните фактори. Но правилният отговор не може да бъде в посоката чии верни съюзници или чии непримирими врагове сме.
Първо, трябва честно да си отговорим по кои теми сме (или е необходимо да бъдем) категорично сплотени като нация (ако въобще има такива, освен някой мач на националния отбор) и от кои прояви на егоизъм и вътрешни междуособици безусловно се отказваме. После идва ред на общото ни решение какво непременно искаме да постигнем и на каква цена. И чак след това – как се отнасяме към „външните фактори“, но само и единствено в контекста на постигането на националните ни приоритети.
Разбира се, проблемите на всяка малка страна в една или друга степен са продукт на сметките (прави или криви) на големите сили. Какво обаче ние виждаме и реализираме като „прозорец на възможностите“ в периметъра на зависимостите от „големите“? Историята и съвременността ни предлагат поредица от примери за малки държави, които са намерили начин да извършат невероятен скок към просперитет, конкурентоспособност и международен авторитет. От Ирландия до Южна Корея и от Финландия до Сингапур – тези и всички подобни „истории на успеха“ са крайно специфични в детайлите, но имат общ знаменател – способността на националните елити и лидери да намерят модуса за привличане на подкрепата на „големите“ и „силните“ за реализиране на собствени приоритети.
Част от тези външни фактори могат да бъдат враждебни, т.е. несъвместими с нашия интерес. Други могат да са „приятелски“ (не защото сме им симпатични, а просто защото интересите ни в нещо и донякъде съвпадат). Но и в двата случая те са нещо различно от нас и не бива да правим фаталната грешка да се опитваме да се представим и действаме като част от тях. Позитивно решение може да бъде намерено единствено като осъзнаваме и оценяваме адекватно различията и съвпаденията в интересите, т.е. ако дефинираме собствената си идентичност.
За съжаление като нация и политически елити България винаги е страдала от синдрома на „умилкването“ пред онези, които сме приемали за силни, за решаващи външни фактори. С отделни изключения винаги сме се стремили да бъдем „най-верният съюзник“ и сме го възприемали като гаранция за светло бъдеще. Което винаги е водело до лош край, макар и по различен начин и в различен хоризонт. Крайно време е
да поемем юздите на живота си
И да се запитаме честно – какво искаме да сторим сами или по наша инициатива, а оттук – какво е нужно, за да можем да го направим? Което означава да придобием знания и умения и да сме готови да платим съответната цена. Но – наши знания, умения и платена от нас цена, а не нечии други.
Днес, уви, ситуацията е съвсем друга. Продължава първосигналното легитимиране на националните решения с нечие друго, външно мнение. Причината е в три дефицита – дефицит на отговорност, дефицит на знание, дефицит на достойнство. Като прибавим неизменното изкушение да се злоупотребява с национални цели и ресурси в полза на лични и групови интереси, става ясно защо днес у нас е по-убедително, когато се каже, че дадена мярка е „изискване на Брюксел“ или „императив на лоялното партньорство“, а не плод на съгласие в обществото или дори израз на решителна воля на политическия елит.
По същия начин непрекъснато се търси
„внос на репутация“
В България вече се смята за много по-важно да те похвали Европейската комисия, американският президент или германският канцлер, а не да ти вярва и да те подкрепя собственият върховен суверен – българският народ.
Но Европа е ориентир и поука, а не шаблон, още по-малко – поръчител по кредит, който си теглил, без да знаеш защо. Обещанието българските институции да се превърнат в буквално копие – по външен вид и тамошни стандарти за ефективност – на европейските бе неизпълнимо и се върна като бумеранг. Тази рецепта не работеше, дори когато Съюзът процъфтяваше. А днес, когато е в криза, вече не само не помага, а дори поражда рискове от внос на кризисни влияния.
Търсенето на помощ от брюкселските (берлинските, вашингтонските и други) „външни фактори“ може да ни създава илюзията, че лекуваме заболяването на държавата си. Но дори някаква помощ да дойде, тя няма да осигури трайно решение. То е другаде.
Желаното състояние е ясно като параметри и (засега) напълно неясно като начин на постигане. България би имала добра перспектива само ако придобие капацитет – чрез своите елити и лидери – да оценява адекватно заплахите и възможностите, да формулира стратегически цели и ги материализира в
добре балансиран национален интерес
На практическо ниво това означава способност да изработваме позиции и да умеем да ги вграждаме в европейските политики далеч преди да се постави за разглеждане въпросът кой колко пари ще получи за тези политики. Този капацитет има и политически, и административен, и научен, и граждански компонент, нещо повече – може да бъде адекватен само ако тези компоненти са равностойни в пълноценността си. Струва си да се замислим над това в контекста на предстоящото през 2018 г. първо ротационно председателство на ЕС от България.
Пътят към това желано състояние е много по-сложен и рискован. Единственият път напред е категорично отричане на статуквото (правила, механизми, групи и личности) в публичната власт. Пътят, по който вървим днес, не води в храма. Водачите ни водят в блатото, а не в обетованата земя. Отхвърлянето на статуквото без яснота за алтернатива изглежда опасно и дори авантюристично. Но понякога, за съжаление, е единствената животоспасяваща възможност.
Александър Маринов
