Главен ас. д-р Владислав Миланов е преподавател в катедра „Български език“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Той е съавтор в изследванията „Езикови портрети на българските политици“ заедно с колегата си от катедрата д-р Надежда Сталянова. Член е на Центъра за анализ за политическа и журналистическа реч.
Г-н Миланов, бихте ли обяснили с какво се отличава политическото говорене от всекидневното?
– Този въпрос става все по-актуален, защото последните речеви изяви на българските политици падат толкова ниско, че не е необходимо дори лингвисти да се изказват специализирано. Агресията се изразява чрез преки нападки и обиди, а неумението да се изслушва събеседникът показва „равнището“ на т. нар. ни елит.
В този ред на мисли, как бихте коментирали изказванията в Народното събрание по повод дебатите за вота на недоверие от 28 май?
– Тук даже и децата от началното училище ще кажат, че така не бива да се говори. Нашите политици не са овладели речника, за да успеят, чрез метафоричното си слово, да сразят опонентите си. Когато човек не може да представи своите идеи чрез силата на езика, той отива в ниските регистри, където се чувства сигурен. Пак се върнаха думи като „мутри“ и „капути“, появиха се и определения като „нисък“, „грозен“ и „плешив“. Това показва езикова немощ.
Какво характеризира езика на нашите политици като цяло?
– През последните години българските политици като че ли се чувстват добре в средата на клишето, нищо неказването, агресията и обидата. Тъжното е, че те не съумяха да използват богатствата на езика в различните ситуации и да достигат до своите избиратели.
На какво се дължи неглижирането на езиковите и стилистичните особености?
– На слаба култура и липса на себеуважение. Когато човек държи на името си, той знае, че единственият начин да представи пред аудитория ценностната си система и своите идеи е езикът. Както по време на предизборната кампания, така и сега сме свидетели на безсмислено надвикване, улично говорене и надприказване. Така например в телевизионни дискусии наблюдавахме как дами, които говорят за европейското бъдеще на България, не умеят да се изслушват. Имам предвид спора между Антония Първанова (НДСВ)и Даниела Колева(Коалиция „ББЦ , ВМРО, ЗНС, Гергьовден“). Претенциите на бившата европейска депутатка Антония Първанова бяха толкова големи, че тя дори не даде думата на своята опонентка. За сметка на това непрекъснато подчертаваше опита си в Европарламента. Излиза, че надприказването става основен политически похват.
Какви са последиците за обществото?
– Последиците са по-скоро тъжни. Политическото говорене следва предварително зададен модел на клишето и готовата фраза. Пример са репликите на Волен Сидеров „плазмодият Калфин“ и „фекаломети“, на Бойко Борисов „зомбираното ни правителство“ и „маминото синче Станишев“, на Николай Бареков „Станишко-мишко“, „хлебарката Борисов“ и „въшките във феса на Местан“. От една страна, това изглежда забавно, но зад изразите стои констатацията, че българските политици не успяха да намерят средата, която да ги направи интересни събеседници. Те не могат да ни завладеят и убедят, че думите им са истина, което все повече ни отделя от сериозния разговор за България и европейското й бъдеще.
А по принцип говори ли се правилно в парламента?
– В езика в Народното събрание също преобладават клишета и неовладяна агресия. Много често разговорите приличат на семейно-битов скандал. Създава се усещането, че в пленарната зала българските избраници по-скоро се забавляват и не намират подходящ начин чрез езика да представят съществените неща. Освен това в едни и същи конструкции народните представители говорят както за проблеми в здравеопазването и спешната помощ, така и за наводненията и лошото време…
Политическите идеи реализират ли се с въпросния модел на говорене?
– Разбира се, има обещания и изтъкване на собствените приноси. Политиците обаче не съумяват да представят намеренията си. Затова напоследък наблюдаваме и слушаме речта, но все повече не я възприемаме като нещо реално. Загуби се многогласието на идеите, защото в последните години се наложи лидерското говорене – председателят обобщава и след него всички повтарят едно и също. В този смисъл няма как с подобна реч да се изпълнят целите и идеите на политиката.
В такъв случай къде да търсим корените?
– Зад всичко стои неумението да се общува и да се съобразява ситуацията с изразните средства. Нашите политици си избраха моделите на „уличното говорене“, които те наричат „приближаване до народа“. Така фамилиарничат: „ние сме от вас, ние всички сме като вас“. Това понякога ги прави смешни в очите на хората, защото когато човек се вълнува от въпросите за бъдещето на България, е редно отговорите да му бъдат предоставени по подходящ начин.
Влизат ли в това число говорните дефекти и диалектът?
– Диалектът е част от богатството на един език, въпреки че някои особености могат да дразнят. Никой не може да забрани диалектната специфика, ако се използва уместно и цели да предизвика реакция. Говорните дефекти, от друга страна, са въпрос на себеуважение, диагностика и лечение. Според мен като специалист, без ирония, те не би трябвало да се толерират. Това са човешки недостатъци, които трябва да бъдат отстранени.
Допълнително богатство ли са чуждите думи и изрази от типа на „килърите“?
– Българските политици си мислят, че щом употребяват тези думи, са по-начетени и показват по-висока култура. Това понякога ги прави смешни, защото изкуствено се използват термини и чуждици, които имат български съответствия. Например думата „екзактно“ (б.р. която употребява Лютви Местан)вместо точно. Тогава вече започва да дразни.
Бихте ли посочили някои добри и лоши примери за политическо говорене?
– Преди години набелязахме няколко имена, но след това се оказа, че същите политици в друга ситуация проявяват агресия. Непрекъснато посочваме политици, които чрез речта си постигат комичен ефект или пък използват диалектни елементи, за да се постигне оригиналност. Примери са класическата фраза на бившия депутат от „Коалиция за България“ Любен Корнезов: „Ша ва замола да сложите картата си“ или на Хюсеин Хафъзов от ДПС: „ваканцувам“. В предишния парламент Иван Иванов от ДСБ говори за „тиливизия“ и „дица“. Това са форми, на които обикновено българинът реагира с усмивка. Иска ми се да дойде ден и да отличим български политик, който да говори образно, с богата мисъл и език.
До какви изводи стигнахте в изследването „Езикови портрети на българските политици“?
– То е в две части. В първата, която излезе през 2012 г., акцентът беше върху актуалните лидери и политическата реч. Там включихме Георги Първанов, Симеон Сакскобургготски, Симеон Дянков и други лица. Част от изводите са, че характерният говор преди 1989 г., т.нар. дървен език, постепенно беше заменен от клиширано говорене и модели, характерни за езика на улицата.
Втората част на изследването предстои да излезе от печат. В нея сме поставили акцент върху езика на протеста, предизборните плакати, женското и мъжкото говорене в парламента. За пръв път включваме и езикови портрети на български журналисти. Заслужиха си мястото, защото през последните години има преплитане между политическото и журналистическото говорене. Понякога политиците изричат нещо, журналистите го подхващат и разпространяват и то става модел. После го чуваме в речта и на учениците.
Какви са препоръките Ви за езика на нашите политици?
– Десет са отбелязаните във втората част на изследването препоръки. Ето някои от тях. Да не се стараят изкуствено да говорят академично, защото ефектът е комичен. Да не се държат с журналистите като родител с непослушно дете. На трето място, да си припомнят, че езикът на кафенето си е език на кафенето, а ситуациите, в които общуват, предполагат официалност и друг тип говорене. Накрая – българските политици нека да не измислят думи, защото зад опита за оригиналност винаги прозира езиковата немощ.
Зад думите стоят големи интереси
Намерете умерения тон
избягвайте агресията, артикулирайте ясно, защото аудиторията е широка. По време на парламентарен контрол редица политици (Бойко Борисов, Мирослав Найденов, Цветан Цветанов и др.) демонстрират явно неумение да четат, като „преминават“ през текста нервно и телеграфно все едно за първи път виждат писмен текст.
Преекспонирането на Аз-а
Изключително характерно е за управляващите. Не забравяйте, че в света има и други хора. Това особено важи за лидерите. Моделът на говорене на Иван Костов убедително показва именно тази тенденция. Бойко Борисов и Сергей Станишев също следват този модел. За българина това оставя усещането, че лидерът е партията, а останалите елементи са само говорители.
Разговорната небрежност
фамилиарността и езикът на кафенетата. Според някои езиковеди това е успешната стратегия да се общува. Границите в общуването и съобразяването с добрия тон и със събеседника определят докъде един политик може да достигне в свободата и непринудеността на изразните средства. Езикът на улицата не може и не трябва да бъде елемент от публичното говорене.
Политиците не владеят основните правила на общуването
и използват по-елементарни похвати, които обаче реално отблъскват аудиторията. Слушаш и гледаш, но не чуваш и не виждаш. Журналистът трябва да бъде рефер и често играе ролята на гост, защото зад политическите думи стоят много големи интереси, огромно желание за власт и надмощие.
Откъс от втората част на изследването „Езикови портрети на българските политици“
