Прилагането за пръв път (или поне – за пръв път като реален инструмент) на преференциалното гласуване със сигурност се оказа единственото по-ярко, привличащо вниманието явление в сивия и потискащ електорален пейзаж. Този труднооспорим факт налага по-подробен анализ, особено като се имат предвид две съществени обстоятелства. Първо, използването на преференциите даде разнопосочни резултати, които трябва да се оценяват не само по поражданите непосредствени емоции, но и според ясно дефинираното предназначение на това демократично нововъведение. Второ, повечето партии са очевидно притеснени и не крият намерението си да неутрализират този опасен за интересите на върхушките им способ за отчитане на реалното мнение на гражданите. Затова е необходимо да се разгледат поне три аспекта на преференциалното гласуване, за да формулираме някаква перспектива, вкл. и такава, която обществото да защитава пред политиците.
Първият аспект е осмисляне на
истинския смисъл на преференциите
Ясно е, че този начин на гласуване дава възможност да се въведе някакъв, макар и непряк мажоритарен елемент и по този начин да се персонифицират симпатиите и антипатиите на избирателите. Но у нас той се интерпретира главно като възможност, насочена само към една от страните в изборния процес – гражданите. Без да подценяваме значението на този инструмент за мотивирането и активизирането на избирателната активност, трябва да отбележим, че преференциалният вот е възможност и отговорност и на другата страна – на политическите партии.
При тази система теоретичната (а и практическата, както показаха последните избори) възможност за всякакви размествания би следвало да накара партиите и техните ръководства да преосмислят някои основни стереотипи от досегашните предизборни кампании. Например, че вече не е възможно листите да се делят на предопределени избираема и неизбираема част, като втората се попълва „за пълнеж“. Няма гарантирани позиции за един или друг представител или любимец на партийното ръководство. И тъй като всеки може да излезе начело, съставянето на една такава балансирана, изцяло подплатена с качествени кандидати листа се превръща в трудна задача и голямо предизвикателство пред политическите формации.
Още по-важно е, че преференциалното гласуване е възможност и дори императив за партиите да се променят, а не досадно усложнение, предизвикано от необходимостта партийните централи да се примирят с „капризите“ на гражданите. Всъщност, този инструмент е може би най-разумният начин да се съчетаят интересите и на двете страни. Партиите запазват правото си да съставят листите – ако го направят умело и убедително, наложените чрез преференциите промени едва ли ще са драматични, а увеличеното доверие на гражданите ще е съществен бонус. Ако обаче се действа, както по инерция постъпиха българските партии на последните избори, ефектът ще е противоположен. Раздразнени и от състава на листите, и от начина на конструирането им, и от калпавата предизборна кампания, голяма част от избирателите ще използват преференциалния вот като единствения достъпен начин да накажат политиците.
На отминалите евроизбори българските партии действаха по добре познатия стар начин. В по-голямата си част те бяха убедени, че инструментът няма да бъде масово използван и до никакви сериозни размествания няма да се стигне. Затова не само демонстрираха объркване и раздразнение, но и си позволиха да се оправдават с неинформираността и необразоваността на собствените си избиратели. Ако не си вземат поука и продължат по същия начин, последиците ще са още по-драматични (при условие, разбира се, че не се договорят да отстранят „заплахата“ още в зародиш). Но ако осъзнаят новите възможности, които им се откриват, не е изключено поне част от партиите и поне временно да получат „втори шанс“.
Другият съществен аспект на преференциалния вот е осъзнаването на необходимостта от
надграждане на политическата култура
на всички нива, и особено на вътрешнопартийните и вътрешнокоалиционни норми и отношения. Въвеждането на елемент не просто на личностно мотивиран избор, но и на реално състезание между участниците в една партийна или коалиционна листа, не е никак лесно и във всеки случай не е безпроблемно, особено на първоначалния етап. Възникват поне няколко сериозни въпроса, засягащи базисни постулати на функционирането и ръководството на българските партии и коалиции.
Преди всичко, логично е да се предположи, че макар и „проект“, предложен за одобрение от страна на избирателите, изработената и одобрена по определена легитимна (уставна) процедура листа трябва да представлява добронамерен и честен продукт на съгласие в общност от съмишленици. Възможността за изразяване на предпочитание към различни кандидати е открита преди всичко към широкия електорален корпус на партиите и коалициите. Но техните ръководства и тесният кръг от активисти би трябвало да застават лоялно зад изработения общ проект. Иначе ефектът ще е обратен – ако принадлежащите към партийния елит са коварни и си нанасят
удари в гръб
как можем да очакваме, че гражданите ще им се доверят?
Но това на свой ред означава необходимост от радикално ревитализиране на вътрешнопартийната демокрация, отказ от задкулисните сделки и апаратните игри при отсяване на кандидатите и подреждане на листите. Което е още една възможност за партиите да се излекуват от вируса на авторитаризъм и котерийност, заплашващ днес самото им съществуване.
Настъпилите след последните избори пренареждания в листите (както и тези, които не се случиха за малко) могат да бъдат оценявани по различен начин според интересите и критериите на различните заинтересовани страни. Начинът обаче, по който се стигна до тях, е смущаващ – именно поради липсата на добре аргументирани мотиви и публично изразени обяснения за предизвикването им. Самите печеливши от разместванията не намериха подходящата реакция, и то с оглед не просто на личната си репутация, а и на интересите и влиянието на партията или коалицията, която представляват.
Още по-голямо значение има осъзнаването на необходимостта от последователно и търпеливо надграждане на „преференциалната култура“ на избирателите. Преференциалното гласуване не е просто начин да изразиш недоволство или гняв, то означава и поемане на реална отговорност. И в това отношение българските политици подходиха неправилно. Те или убеждаваха избирателите си, че нововъведението е безсмислено и ненужно, или се постараха да го организират по конспиративен начин в своя полза. Така бе пропусната възможността постепенно да започне изграждане на способност у избирателите вярно да оценяват личностния фактор в една иначе колективна игра. Ако преференциалният вот отново се сведе до противопоставяне на някакви „наши“ и „чужди“, при това в една листа, той няма как да изпълни своето градивно политическо предназначение.
Накрая, третият и най-важен аспект на въведеното преференциално гласуване е обсъждането и формулирането на убедителен отговор на въпроса:
Как да продължим нататък?
Според мен с всичките си недостатъци преференциалният вот трябва да бъде утвърден и укрепен като една от малкото реални възможности за лечение на болестта на политическото у нас. За тази цел е необходимо новата практика да бъде защитена от атаки, идващи от поне три страни.
Преди всичко, както вече отбелязах, у част от партиите се наблюдава намерение да премахнат преференциалното гласуване или поне да го „обезопасят“, т.е. да отстранят дори хипотетичната възможност чрез него нещо да се променя. Това, което може да очакваме, е, че ще бъдат направени опити за модификация на и без това по-високите ограничения, въведени от Изборния кодекс за прилагането му на вътрешни избори.
Втората заплаха идва от тези среди, които видяха в преференциалното гласуване нов начин за манипулиране и контролиране на вота. По принцип всяко, дори най-прогресивното, нововъведение може да бъде използвано с користна цел. Отговорът на тази заплаха е нетолкова в изнамирането и въвеждането на някакви формални, технически или процедурни предпазни средства, а в утвърждаването на обществената ценност на този инструмент.
Накрая, колкото и да е парадоксално, чуват се враждебни гласове и от страна на най-радикалните привърженици на „чистата“ мажоритарна избирателна система, за които днешното решение е компромисно и не води достатъчно бързо и решително в желаната посока. Според мен в сегашния си вид преференциалното гласуване подготвя почвата за евентуално бъдещо въвеждане на по-радикални варианти на мажоритарно гласуване, след като бъдат постигнати редица необходими натрупвания и в институциите, и при партиите, и при избирателите. И ако е вярно, че идеалното е враг на доброто, може би е най-правилно да защитим и отстоим системата, използвана на изборите за Европарламент, преди да настояваме за следващата голяма крачка.
Александър Маринов
