Ефектите от евроизборите за отделните партии и за партийно-политическата система като цяло тепърва ще бъдат анализирани. Споровете кой с колко е победил или загубил няма да стихнат скоро. Има обаче един друг важен въпрос – преди да упрекваме участниците в изборния процес за едно или друго, не е ли редно да оценим правилата, по които се провежда той?
От една страна, с добре позната припряност и под лавина от критики ни бе поднесен нов Изборен кодекс. Ако съдим по предизборната кампания, провеждането и резултатите от изборите на 25 май, този прехвален от създателите си нормативен акт не е в състояние да допринесе за преодоляването на нито един от общоизвестните сериозни проблеми на излъчването на представителните демократични органи. От друга страна, проличаха неочаквани, странични ефекти, някои от които може би доставиха искрено удоволствие на голяма част от гражданството, но едва ли могат да бъдат обявени за еталон на съвършенството на една съвременна изборна система.
Преди всичко поредната нова нормативна уредба и съответните институции и процедури са очевидно безсилни ако не да премахнат, то поне да ограничат най-голямата заплаха за демокрацията –
контролирания и купения вот
Видя се, че Централната избирателна комисия не предприе нищо съществено по безбройните жалби и сигнали, включително и по документирани (макар и по съмнителен начин) скандални случаи. Прехвърлянето на топката към прокуратурата – поне по повечето сравнително дребни нарушения – е непродуктивно, а ЦИК няма инструментариум, нито воля за намеса и прилагане на реални санкции, които да предотвратят негативния ефект. Нещо повече, както пролича от някои публични дискусии в комисията, истинският спор там е не дали се нарушава, а кой нарушава закона и кой ще извлече полза. ЦИК продължава да пропада в бездната на късогледата политизация, която може и да носи някакви непосредствени дивиденти на една или друга партия, но уврежда все по-тежко тъканта на демократичния изборен процес.
Днес не е трудно да си обясним отчаяната съпротива на парламентарно представените партии срещу изграждането на постоянна, професионална изборна администрация – система, която няма да бъде назначавана според някакво моментно съотношение на политическите сили и няма да действа с механизмите за вземане на решение на политическите органи. Чрез запазването на този модел партиите смятаха, че бранят позициите си и някои от тях вероятно (засега) са прави. В същото време други, като БСП, може би започват да проумяват, че този инструментариум не само не гарантира успех, а понякога се обръща срещу авторите си по най-неочакван начин. Но за това – малко по-нататък.
ЦИК продължава да проявява мудност, която затруднява реализирането на целите на демократичния изборен процес и създава
предпоставки за напрежение и за манипулации
дори за фалшификации на вота. Два дни и половина след приключването на изборния процес не бе известно каква е била окончателната електорална активност – в сайта на ЦИК диаграмата беше застинала на 17.00 часа. А без да е известно колко българи в действителност са гласували, изнесените данни за представянето на участниците в проценти не дават точна картина и това създава предпоставки за политически манипулации. Вече няколко денонощия в публичното пространство се вихрят разни „победители“, за които обаче не е ясно установено дали са прибавили нещо към гласовете, получени на предишните евроизбори през 2009-а, или на парламентарните избори през 2013 година. Нещо повече, създават се предпоставки за превратни очаквания и нагласи за по-нататъшния ход на политическите процеси.
Няма никаква пречка, така, както са изнесени данни от РИК за процентите, получени от отделните участници, да бъдат оповестени предварителни данни за абсолютния брой гласове, на основата на които са изчислени тези проценти. Тогава щяха да станат очевидни поне няколко съществени обстоятелства, които биха рамкирали по-адекватно дебатите какво и кога трябва да се направи, за да се отчете „новата политическа реалност“.
Например, че активността на тези избори бележи абсолютен минимум на участие в национални избори от началото на прехода. При такъв драстичен срив на отношението към изборната демокрация говореното за „победа“ от който и да е представител на политическия елит е абсурдно. За какво „доверие“ и какъв „ръст“ може да става дума, при положение че две трети от българите отказват да участват в избори с тези участници и при тези правила?
Или, че макар да имаме безспорен „губещ“ в лицето на БСП, абсолютният размер на подкрепата не допуска да се говори за нито един „победител“ в точния смисъл на думата, освен ако не визираме постигането на някакви тяснопартийни цели. Нито ГЕРБ, нито ДПС бележат значим ръст в сравнение с резултатите си от 2009-а, да не говорим за сериозния спад спрямо парламентарните избори през миналата година. Иначе казано, и днес могат да се издигнат аргументи за оставка на правителството заради лошата му работа, но не и заради някаква тотално променена „политическа реалност“. Само че разумният, основан на факти, разговор се нуждае от навременна и представена от отговорните органи информация, с каквато все още не разполагаме, а сме принудени да работим с неофициални източници.
Друг ясно проявил се дефект на новото изборно законодателство, свързан с нежеланието да се противодейства на контролирания вот, е достигналото абсурдни размери
участие на тълпи „наблюдатели“
чиято последна задача е да съдействат за по-честно и ефективно провеждане на изборния процес. Няма съмнение, че и в този случай партиите са се постарали да си оставят вратичка за „законни“ (по буква, но не и по дух) намеси върху волята на избирателите, но това нововъведение идеално се вписва в инструментариума за изопачаване на истинската воля на народа. Зад фасадата на демократичния контрол се промъква най-директното и отвратително набъркване на партийните интереси в избора на хората, което още повече отвращава нормалните граждани от предлаганата им бутафория на демокрация.
Не по-оптимистични изводи предизвиква и опитът да се въведе по-справедлива уредба на медийното отразяване на изборната надпревара. Впрочем в това отношение отново пролича програмираната пасивност на ЦИК, която запази ледено мълчание дори пред медийни кампании, драстично превишаващи всякакви разрешени от закона разходи.
И все пак едно от нововъведенията в Изборния кодекс (по-точно – реабилитирана предишна практика) –
преференциалното гласуване
даде видим позитивен ефект, преди всичко проявил се в готовността на избирателите да се възползват от него. Въпреки че и в това отношение не разполагаме с официални данни, а наличните неофициални варират в много широки граници (от 25 до 40 на сто възползвали се от опцията), няма съмнение, че гласоподавателите откликнаха живо на възможността да вземат нещата в свои ръце. Дори да обясним част от преференциалния вот с техническа грешка или неинформираност, активността е много висока и именно това поставя въпроса какво да се прави по-нататък. Очертават се две възможности.
Първата възможност е партиите, уплашени от случилото се, да се опитат отново да премахнат или да обезсмислят (чрез висок праг) преференциалното гласуване. Реалните размествания в листите на БСП и Реформаторския блок и значимият процент на използвалите преференцията привърженици на други партии със сигурност ще бъдат възприети като заплаха за статуквото, налагано досега безапелационно от партийните лидери и апарати. Вероятно ще бъдат използвани доводи, свързани както с „неподготвеността“ на избирателите, така и реални политически абсурди, които обаче се коренят в недъзите на политическата култура и вътрешнопартийните (или вътрешнокоалиционните ) отношения. Разумният анализ на ефектите би трябвало да отведе обществото в противоположната насока – към по-нататъшно утвърждаване на мажоритарния принцип в изборната практика, засега чрез укрепване и изчистване от дефекти на преференциалното гласуване, а в бъдеще – може би и чрез въвеждане на реален мажоритарен вот. Тази насока на развитие рано или късно ще повлияе и върху манталитета и поведението на партийните водачи и кандидати, защото към този момент те (с малки изключения) така и не повярваха, че може да се стигне до реални последици.
Но колкото и обнадеждаващ да е първоначалният ефект от преференциалната система, той не може да промени общото впечатление от продължаващия упадък на изборните норми и процедури. Проблемът не е в това, че някои правила са лоши или дават дефекти, а че все повече граждани разбират тяхното истинско предназначение – да преиначат волята на върховния суверен в полза на конюнктурния интерес на една или друга партия.
Александър Маринов
