Българските политически елити и лидери удивително приличат на персонажите от известната картина на Рембранд. Вярно е, че пациентът, поверен на техните грижи, все още не е труп, но положението се влошава бързо и са възможни наистина критични усложнения. "Лечителите" демонстрират загриженост и подмятат най-шокиращи диагнози ("гръцки вариант", "катастрофа", "колапс на цели обществени системи"), но с нищо не показват, че могат и искат да лекуват болния.
Приключилата предизборна кампания потвърди най-лошите опасения за степента на изчерпаност на българската партийно-политическа система. Пълна безсъдържателност, липса на разумни аргументи, да не говорим за обосновани планове за реализация на ключови политики, бомбастични обещания, на които самите им автори не вярват, плюс емоционална сивота и видимо нежелание поне да се направи опит за диалог с избирателите. Повечето български партии проведоха кампаниите си така, като че ли изпълняват
безсмислено формално задължение
И наистина, ако демократичните процедури се изчерпват с това, което видяхме през последния месец, и те, а и получената на тяхната основа уж демократична уредба са напълно безсмислени. Защото в края на краищата демокрацията означава управление по волята на народа в името на интересите на нацията. Нито едното, нито другото е напът да се случи – след този вот, а вероятно и след още няколко последващи подобни. Очевидно партиите и политиците не могат да предложат ясно дефиниране на ключовите проблеми, още по-малко – работещи решения. Българската политика е изпразнена от съдържание, тя дори не се опитва да предложи решения на проблемите на хората.
По-голямата част от българите може би не са в състояние да формулират тази патова ситуация чрез сложни термини, но без съмнение я усещат много добре и реагират съответно. Социологическите агенции не се занимават с тези въпроси, но аз си направих един малък експеримент. Зададох на 100 души (с различна възраст, образование, професия и местожителство) въпроса: "За какво ще гласувате?" Една трета бяха категорични, че няма да гласуват, а от другите само 9 (девет) души посочиха някакъв рационален мотив, свързан с политика, проект или ангажимент за решаване на значим обществен проблем. Част от останалите, които сигурно ще отидат до урните на 5 октомври, казаха, че ще гласуват за определена личност, а повечето – против някого (партия или политики). Почти всички споменаха, че гласуват само за да успокоят
усещането за унизителна безпомощност
При това положение кой с колко ще бъде първи, втори и трети и кои партии ще влязат в парламента няма особено значение.
Това е същността на вече забелязания от мнозина преход към състояние на трайна политическа нестабилност, която неизбежно води след себе си все по-лошо управление на българската държава. Както неведнъж съм писал през последните две години, този процес е обективен и неизбежен. Ако има важни въпроси, свързани с него, те са два: какво ще струва това на нацията и как може да се преодолее?
С изключение на една малка, но гласовита общност от неолиберални ортодокси, повечето смислени хора у нас ясно разбират, че без добро управление страната, икономиката, човешкият и социалният капитал на нацията нямат шансове за просперитет. Да се говори за реформи и реформаторство е важно, но само ако зад тези думи не стоят намерения в насипно състояние или просто желание за реванш. Проблемът не е, че наистина редица (да не кажем почти всички) сектори на българското общество и държавата се нуждаят от реформа и че тези реформи няма как да не бъдат свързани с жертви и ограничения. Лошото е друго – че т.нар. реформи неизменно се плащат от масата обикновени българи и въпреки лишенията състоянието им не се подобрява, а от резултатите от "реформите" се
облагодетелстват една шепа хора
Това е ясно отдавна и независимо от всичко се повтаря отново и отново. Правеха го, правят го и възнамеряват да го правят едни и същи субекти – тези, които и днес напират към властта и техните задкулисни ментори. Генерална промяна към истинска политическа и обществена стабилност ще има не когато някой е завинаги на власт (или завинаги отстранен от властта), а когато държавата започне да работи главно за интересите на огромното мнозинство от българите. Колкото и сложно преплетени да са тези интереси. Няма как да роди стабилност управление (независимо от партийната конфигурация и от размера на ситуативната парламентарна подкрепа), което не решава проблемите на хората. Българските партии към момента си приличат в главното – през последните години те всички създават проблеми, вместо да ги решават. Различията са второстепенни – кой, кога и какви точно проблеми е създал. Някой би възразил, че това е отдавна познатата теза "Всички са маскари!" Неприятно, но факт – за тези, които сега претендират за нашето доверие, това е напълно вярно. Всички са маскари, макар и различни в своя маскарлък. Ако изборът ни се състои във възможността, да изберем по-поносими маскари, както би казал един колоритен политически персонаж от първите години на прехода – ега ти изборът!
Може да прозвучи парадоксално, но политическа и обществена стабилност в България може да се постигне само чрез
целенасочена радикална дестабилизация
и по-конкретно – чрез създаване на условия за цялостно обновяване на партийно-политическата система и на начина, по който тя се формира и контролира от върховния суверен. Днес е много модерно да се пледира за либерализация на какво ли не, но някак странно се пропуска най-необходимата либерализация – тази на политическия процес, така че да стане истинско състезание, а не както е сега – купен мач с предизвестен край.
Всички съществени елементи на изборното законодателство и демократичната практика, за които днес ни убеждават, че осигуряват стабилност, всъщност са мощен генератор на нестабилност и ще продължат да я нагнетяват. Изборна бариера, механизми на финансиране на партиите, политически квоти, разнообразни явни и неявни имунитети, изборна администрация – всички тези фактори, създаващи масирани нечестни предимства за партиите на статуквото, генерират все по-голямо недоверие, напрежение и отхвърляне. Тази система не поощрява партиите да правят и прилагат политики за добро управление, нито позволява да бъдат санкционирани за безобразията си. Пределно ясно е (както се видя от възмутителните "отстъпки" по въпроса за партийните субсидии), че българските системни партии няма доброволно да демонтират тази мрежа от привилегии. Следователно, ако искаме добро управление, трябва да се премахнат пречките за властта да се състезават и след това да я упражняват различни нови субекти, без каквито и да било ограничения. И няма нужда да ни плашат, че ще настъпи някакво второ нашествие на варварите – нас
отдавна ни управляват варвари
нищо че някои от тях са с добри обноски и истински дипломи.
Сегашната уредба на политическия процес не е в състояние да спре нито една от тежките деформации на политиката – нито купения и контролирания вот, нито голямата политическа корупция, нито обслужването на тесни интереси, нито партийно-политическия клиентелизъм в държавната администрация. Както се видя и от последната кампания, тя не е преграда и за хора със съмнително душевно здраве и твърде съмнителни отношения с елементарните стандарти за съблюдаване на законите и добрите нрави.
Не може да се отрече, че обществото се стреми нещо да промени – вижда се, че големите партии (които носят и най-голямата отговорност) постепенно губят влияние за сметка на по-малки и относително по-необвързани с властта. Неслучайно толкова много българи се хващат като удавник за сламка за преференциалното гласуване, защото то е някакъв начин да влияеш. Но тези корективи са твърде слаби и действат твърде бавно. За да се излъчи наистина добро управление, и то с оглед на необходимостта от спешна интервенция в редица критични сектори, е нужно по-радикално и бързодействащо лечение.
Постигането на такова добро управление изисква няколко неща: първо – обосноваване на реални приоритети; второ – обличането им в реални политики; трето – наличие на политически субекти, които да ги предложат; и четвърто – да поемат риск и да носят отговорност за направеното. В момента нито една партия или поне нито една от партиите с реален шанс да влязат в парламента не отговарят на тези изисквания. Достатъчен е само един пример. Погледнете листите им – единични са случаите, когато на челни позиции са авторитетни учени, хора на културата, доказани кариерни дипломати и военни, уважавани представители на масовите социалнозначими професии – учители, лекари, социални работници. Сред безбройната партийна номенклатура, по-некачествена от номенклатурата на тоталитарния режим, няма открояващи се личности, способни да родят идея, да конструират политика и най-вече да поемат отговорност. Тогава откъде да се появят доброто управление и мечтаната стабилност?
Ако ще се налага да избираме измежду тези, за които ни се предлага да гласуваме в неделя, можем спокойно да правим избори на всеки шест месеца и нещата ще продължат да се влошават. Тази нова нестабилност ще бъде преодоляна само когато обществото получи възможност да избира свободно измежду хора и организации с реален потенциал, а не такива, които се вместват в параметрите на създадената от тях заради самите тях система.
Александър Маринов
