Утре сме пред урните. Ние, съвкупният суверен на властта, с изключение на тези около 60%, които са заети (за гъби), обезверени (младите) или озверени (тези от Аспарухово, Мизия и Берковица).
Значи остават твърдите електорални ядра. Тези, които гласуват, колкото и нелепо да изглежда това.
Те са снесените запартъци от мътещата конфронтационната партийна система, сложена на полог още с нежната революция от 1989-а. „Кой не скача, е червен!“ срещу „Стани да седна!“.
Бетонираните електорати докараха изборните парадокси на България. След като правителството на Жан Виденов избута България на ръба на трета национална катастрофа и наивниците си мислеха, че са изгонили завинаги комунизма от страната, в последвалите извънредни парламентарни избори БСП спечели солидните 17 процента. Борисов също си отиде – този път чрез интифада (бунта на камъка), но месеци след това той си вкара чрез избори 97 депутати и образува най-голямата парламентарна група в 42-ото Народно събрание.
Тук можем да коригираме Макс Вебер, един от бащите на съвременната социология, който казва „Политическите партии са смърт за мисълта“. Бихме добавили вождистките партии.
Какво значи пък това?
Най-ярък пример е ГЕРБ. Тя се зароди от нищото, ако приемем така новия Бащица след Тато.
Но какво да кажем за „Атака“ на руския националист Волен, за „България без цензура“ на „решението на всички проблеми“ Бареков.
Ами ДПС? Отдавна съм нарекъл моя приятел от студентските години Лютви Доган.
Патриотичният фронт е Симеонов, на партията на Таня Дончева дори не мога да й запомня името, АВБ не е ли Първанов и малко Румен Петков. (Въпреки че когато възникна въпросното движение, бе по-популярно като: Аз (Първанов), Бойко (Борисов) и Вальо (Златев).
Всички тези партии, ако се затрие лидерът им, ще се разпилеят като стадо без овен. Както стана с едно друго формирование от вождистки тип – НДСВ, което трябваше да унищожи завинаги двуполюсния модел?
И какво остана? Остана само БСП. Със своя демократически централизъм тя мяза на невождистка партия – питайте и ПЕС. Но и там една мила родна картинка – партия, която, докато махне олигополния си лидер, мина през пленуми и конгреси, то стигна дори до баба Гицка от село Гинци. Но все пак, внимание! – махна лидера си (който, някои твърдяха, управлявал партията като семейна корпорация), но не се разпадна.
Чужд за вождизма е само Реформаторският блок. Първият опит за широка вътрешнопартийна коалиция от европейски тип.
Да гласуваме за многогласния хор на реформаторите ли?
На много интелигентни хора им се иска, но реално не си го представят. Популярно е да се мисли, че този партиен Вавилон ще се разпадне на съставните си части в два случая – ако не влезе в парламента и …, ако влезе – при първото раздаване на постове. А и немощта да се избере един безапелационен лидер навява съмнения за устойчивостта на прокламираната вътрешна спойка. А пък българинът е свикнал – като не може да разпознае вожда, да няма доверие.
За какво тогава става дума?
За един силно компресиран страх. От тока, от цените на храните, от наводненията и студа, от банковата криза, от телефонните терористи, от ислямистите, от руснаците, от европейците. Страхът, в който ни накисват всички изброени политически течения, за да сме лесно управляеми. От тях! А както е казал Уинстън Чърчил, „за каквото и да се говори, винаги става дума за пари“. В нашия случай – за европари! Цели 22 млрд. евро за периода 2014-2020 – и това ако не е основание за страх, страсти и битки, здраве му кажи!
Този страх – да не изтърват кокала, е замъглил умовете на политиците. Заради този страх те пък манипулират електората – при това безмилостно!
Чрез заплахи. Ако не изберем Бойко, не зали и магистрали ще са ни проблемът, а това, че няма да има какво да ядем“. „Сринати са всички системи“, „Зимата ще е катастрофа“. Така твърди самият той – новият Нострадамус.
Чрез героизъм. Има голяма безработица – ние ще разкрием 1 млн. работни места; има проблем с лекарствата за социално слабите – ще ги направим безплатни; има проблем с ниските доходи – минимална работна заплата от 550 лв. не е непостижима; има корупция – ще й прекърша гръбнака. Има проблем – имам решение, това е Спасителят, слязъл на земята. Напетият юнак с колеги – герои на тениските си, човекът с ябълка, кебапче или черно коте в ръка, Бареков.
Чрез отрицание. При толкова натрупан страх това е най-лесният начин за влияние. Използва се от всички с простата формула: „Ако не гласувате за нас – ще умрете в мъки.“ Ето я и палитрата: „Искате ли Луканова зима?“, „Искате ли Цветанова полицейщина?“, „Искате ли запазване на колониализма?“, „Искате ли Виденов банков срив и инфлация?“…
Кой е луд да иска ада?
Да чухте някаква икономически издържана перспектива за България, идея за национално консенсусно движение напред, хрумка за разумно решаване на брадясал проблем с помощта на европейски опит? Не, нали?
Затова огледайте добре вождовете. Кой ви се струва с най-малко налудничав поглед?
Ето това е вашият човек! Излезте из храстите, плюйте си в пазвата и, нали знаете – кръстче!
Може и с „чавка“, стига да не ви е изпила акъла.
Чавдар Цолов, гласопродавател
