На фона на задълбочаващите се политически и икономически противоречия между Запада и Русия заради събитията в Украйна и засилващите се съмнения около бъдещето на газопровода „Южен поток“ една позабравена енергийна алтернатива взе отново да трупа актуалност. Става въпрос за газопровода „Набуко“, предвиждащ транспортирането на синьо гориво от Азербайджан, Казахстан, Туркменистан и Иран през Турция и България към Западна и Централна Европа.
В средата на август иранският заместник-министър на нефта Али Маджеди неочаквано съобщи за готовността на Техеран да доставя природен газ за Европейския съюз. По думите му от иранското гориво вече са се интересували две европейски държави. Маджеди отбеляза още, че заедно с техните делегации вече са обсъдили дори възможните маршрути за транспортирането му, като най-оптимален вариант е посочен именно турският. Съществували и още няколко опции – през Сирия, Ирак, Черно море и Кавказ, но те били по-малко вероятни.
Преди дни пък от Брюксел дойде косвено потвърждение, че тези думи не са били кьорфишек. Агенция „Ройтерс“ цитира анонимен източник от Европейската комисия, според когото Техеран може да заеме мястото на Москва като основен доставчик на синьо гориво за Европа заради кризата в отношенията й с Брюксел. „Иран е сред главните ни приоритети като една от средносрочните мерки, които ще ни помогнат да намалим зависимостта от руските газови доставки. Иранският газ може лесно да тече към Европа и се забелязва явно политическо сближаване между Техеран и Запада“, аргументира се анонимният източник.
Подготовката на проекта „Набуко“ започна още в далечната 2002-ра, като акционери в него първоначално бяха турската фирма БОТАШ, румънската „Трансгаз“, унгарската МОЛ, австрийската ОМV и българската „Булгаргаз“, след което се включи и германската RWE. Строителството трябваше да започне през 2011-а и да приключи през 2014-а, като капацитетът на тръбата бе между 26 и 32 млрд. куб. метра на година. Стойността на градежа пък отначало се оценяваше на 7.9 млрд. щ. долара, а по-късно скочи почти двойно – до 14 милиарда. При все това газопроводът пак бе по-евтин от конкурента си „Южен поток“, но заради разногласия с потенциалните доставчици на природен газ реализирането все се отлагаше във времето. Срокът за пускане първо бе изместен за 2018-а, а през миналата година „Набуко“ бе погребан, след като Европейският съюз избра трансадриатическия газопровод за доставките на синьо гориво от азерското находище „Шах Дениз“.
Приказките за смъртта на „Набуко“ обаче се оказаха твърде преувеличени. Макар в България опцията за иранския газ все още да се омаловажава, в Русия тя намира доста широк отзвук през последните два месеца. Все повече експерти там също са на мнение, че в условията на криза в отношенията с Москва Европейският съюз може да преоцени позицията си за трасето, за да намали зависимостта си от руското гориво.
„Набуко“ е по-желан проект от Брюксел, за разлика от „Южен поток“. Освен това той е много по-евтин, което означава, че може да се построи по-бързо. Около „Южен поток“ няма никакво положително раздвижване и общността продължава активно да му се противопоставя, въпреки всички минуси от своето решение. Най-големият от тях е да остане без газ през зимата заради нестабилната Украйна. В тази ситуация за „Набуко“ има достатъчно сериозни шансове за реализация в близките години“, смята членът на независимия експертен център „Обществена дума“ Антон Соничев.
Отделно, Ана Кокорева от анализаторската къща „Алпари“ добавя, че ако „Набуко“ заработи, той сериозно ще удари по позициите на газовите компании, които сега действат на европейския пазар, тъй като значително ще увеличи търсенето, а оттам ще натисне и цените надолу. Нещо което едва ли ще е по вкуса на „Газпром“.
Разбира се, критиците на проекта също не спят. „И преди високопоставени чиновници от Иран са правили подобни заявления. Например през януари 2009-а, по време на визитата си в Европейския парламент, министърът на външните работи Мехди Сафари също говори за възраждането на „Набуко“, твърди научният сътрудник на руския институт за стратегически изследвания Аджар Куртов. Според него не е тайна, че през последните години европейците поддържат проекта по политически, а не по икономически съображения. Но това маниакално желание да се прокара ново газово трасе извън територията на Русия неизменно се натъква на суровата реалност – потенциалните доставчици нямат необходимите количества свободен природен газ, изтъква Куртов.
Само че сега ситуацията е по-различна. Иран разполага с необходимите козове, за да обърка плановете на „Газпром“. Той има вторите най-големи запаси от природен газ в света след Русия и разполага с потенциала да се превърне в енергийна суперсила. Към днешна дата иранците добиват около 160 млрд. куб. м синьо гориво на година и според оценките на експертите към 2020-а тези количества може да се увеличат до 215 млрд. куб. метра. Точно тези допълнителни 55 млрд. спокойно могат да се изнасят в чужбина. Основната пречка за подобен експорт засега са санкциите, наложени на Иран от Запада заради ядрената програма на тази страна. Но напоследък все повече се увеличават шансовете ограниченията да бъдат свалени. „Не беше чак толкова отдавна, когато Вашингтон не щеше и дума да чуе за промяна на отношението към Ислямската република, но на 2 август министерството на финансите на САЩ свали собственото си ембарго за купуване на ирански нефт“, отбелязва Антон Соничев.
Другите американски санкции срещу азиатската държава също значително отслабват. Например редица компании зад Океана – авиационни, нефтохимически и медицински, възобновиха преговорите си с правителството на Иран. „След всички тези сигнали – смята руският експерт – се увеличават шансовете и ЕС да свали своето ембарго за иранския газ. В крайна сметка подобни намерения започнаха доста често да афишират официални лица от Брюксел.“
В подкрепа на това становище е и един документ, изготвен за външнополитическото ръководство на общността, непосредствено след руската анексия на Крим. В него се казва, че високият потенциал за добив на газ, провеждащите се в енергийния сектор реформи и продължаващото нормализиране на отношенията със Запада превръщат Иран в реална алтернатива на Русия. Прави се и уговорката, че Техеран не може да стане доставчик в най-близко бъдеще заради наложените му санкции и необходимостта от развитие на инфраструктурата, но се акцентира, че ръководството на страната е готово да изнася синьо гориво. Реално погледнато, Иран вече е изгубил изгодния азиатски пазар за втечнен природен газ, който бе зает от Катар, и сега му остава да се надява на Стария континент.
Иран и Туркменистан могат да се присъединят към „Южния газов коридор“
САЩ са заинтересовани и други държави да се присъединят към проекта „Южен газов коридор“, заяви специалният представител на Държавния департамент Амос Хокстайн по време на отбелязването на 20-годишнината от споразумението „Контракт на века“ (на 20 септември 1994 г. в Баку 12 големи нефтодобивни компании от осем страни в света подписаха мащабен международен договор за съвместна разработка на три находища – „Азери „, „Чираг“ и „Гюнешли“, в азерския сектор на Каспийско море ).
„Ние искаме колкото се може повече партньори да се присъединят към „Южния газов коридор“, но това не е решение на САЩ. Поддържаме всички проекти за транспортиране на газ от Каспийския регион и Азербайджан към Европа“, подчерта Хокстайн. По думите му от участие в „Южния газов коридор“ могат да се заинтересуват и страни като Иран и Туркменистан.
„С Техеран се намираме в процес на преговори за регулиране на ядрения проблем и се надявам, че ще постигнем съгласие. Което може да отвори на Иран врата за участие в подобни проекти“, твърди високопоставеният американски чиновник.
Така нареченият „Южен газов коридор“ ще е четвъртата голяма ос за доставки на газ за Европейския съюз, заедно със Северния коридор от Норвегия, Източния от Русия и Средиземноморския от Африка. Основната му цел е да се подобри сигурността на доставките. „Южният газов коридор“ ще представлява директна връзка между газовия пазар на общността и едни от най-големите находища на газ в света, тези в Каспийско море и Близкоизточния регион. Предвижда се главни доставчици по проекта да са Азербайджан, Туркменистан и евентуално Ирак, Иран и Египет. Ключова транзитна страна ще е Турция, като се предвиждат и други транзитни маршрути през Черно море и Източното Средиземноморие.
