Употребени, но с хвалебствия! По тази схема беше провален в четвъртък (25 септември) изборът за нов председател на Върховния касационен съд (ВКС). Резултатът беше очакван от запознатите със задкулисието в съдебната власт. Предвидихме го и ние. Привидно прозрачната процедура във Висшия съдебен съвет (ВСС)се оказа свирен мач, насрочен в неподходящо време. А и съперничките Таня Райковска и Павлина Панова едва ли са се заблуждавали за изхода. И двете останаха под чертата на нужния за избора брой гласове, като Райковска събра 15, а Панова – девет при редица въздържали се.
До гласуването интригата все пак се поддържаше от обстоятелството, че Райковска е фаворит заради подкрепата на „партията“, начело с главния прокурор Сотир Цацаров. Именно него обаче мнозина подозират, че съгласува с когото трябва съвсем друг кандидат, чието име ще бъде обявено едва при номинациите за следващия избор. И голямата разлика при него ще е, че ще бъде проведен след парламентарните избори, когато ще се знае кой поръчва музиката.
Осемчасовото заседание премина без драма, като изключим зле прикритата предубеденост на членовете на съвета, всеки от които знаеше много добре за кого да гласува далеч преди да го изслуша. Финалният опит на няколко от т. нар. правни сдружения да разконцентрират съдебните кадровици с поредното настояване електронният вот да бъде заменен с бюлетини се оказа напълно безрезултатен. Демонстрираната пред камерите и чрез предаване на живо в интернет публичност не е равнозначна на прозрачност. Така, както прословутата независимост на съдебната власт има поне два различни прочита – независимост от натиск и независимост от закона.
Панова и Райковска говориха, разбира се, обиграно за работата си, което не е изненада предвид магистратския им стаж. И двете поискаха повече пари за ВКС от бюджета, като разликата беше само в деликатността на изказа. Панова постави финансовия въпрос остро, определяйки отпуснатите на съда близо 15 млн. лв. като крайно недостатъчни. Оказа се, че за недостига на средства допринесли и… наводненията и градушките. Поисканите за следващата година 18 млн. лв. Панова нарече добър вариант, но и те нямало да стигнат за подмяна на компютрите, които били остарели. Отделно трябвало да се отвори и ново перо за обезпечаване на конкурсите и атестирането.
Райковска беше доста по-сдържана, но избягна директен отговор на питането би ли отделила част от бюджета на ВКС за решаване на сградния проблем на Софийския районен съд.
И двете кандидатки отиграха правилно въпроса за атестирането на върховните магистрати – нещо, което ВСС е необходимо да прави по закон. Според тях колегите им трябвало да бъдат оценявани, както всички останали, и те не се страхували от това. Проблемът обаче бил кой да ги оценява при заеманата от тях позиция в съдебната система. Нужни били специфични показатели, което налагало промяна в Закона за съдебната власт и в утвърдената от съвета методика за атестиране. Иначе атестирането на върховните съдии било невъзможно, тъй като над тях нямало по-горна инстанция. Всъщност стана ясно, че във ВКС изобщо не допускат някой да оценява актовете им по същество. Това било възможно единствено по „технически показатели“ като натовареност, лична натовареност, срокове при насрочване и изписване на делата.
С обичайните аргументи беше засегната и практиката за командироването на магистрати от долните съдилища, използвана масово за заобикаляне на конкурсното начало. В този случай Райковска преигра с разкритието, че съдиите от провинцията отказвали командироване във ВКС заради многото работа и невъзможността да им бъдат осигурени добри битови условия. Затова ръководството било принудено да взима на работа предимно магистрати от столичните съдилища, които вече са се устроили. И двете кандидатки настояха, че на върховните съдии не им е лесно, тъй като наред с разглеждането на делата имали много други функции – участие в работни групи по законопроекти, в държавни изпити, в комисиите по изпити за придобиване на юридическа правоспособност, в помощни атестационни комисии…
Парадоксалното е, че кандидатстването за най-високия пост на административен ръководител в системата на съдилищата е съчетано с принципното недоверие към тази длъжност. И двете кандидатки изразиха несъгласие с връщането на старата законова уредба, при която съдебните началници можеха да дават становища при атестирането на колегите си. Панова и Райковска се обявиха и за сегашния вариант на атестиране чрез събеседване, при което членовете на комисиите не са задължени да задълбават в правната материя. Становището на административния ръководител трябвало да остане водещо само за командироването.
Специално Райковска не поддаде на няколко въпроса, минаващи за неудобни. Тя защити изцяло практиката в ръководената от нея търговска колегия на ВКС съдебните състави да са постоянни. В другите две колегии – търговската и наказателната, това не било така и съставите се променяли. Законово изискване обаче нямало, а било въпрос на традиция. Според Райковска работата на съдиите в един и същ състав била предимство, защото те познавали практиката и се разбирали по-лесно.
Райковска даде отпор и на опита да я упрекнат за малкото тълкувателни решения, постановени от търговската колегия на ВКС. Оказа се, че и тук бил възприет различен подход – вместо да образуват тълкувателни дела, задействайки официално уредената в съдебния закон процедура, в колегията си правели „събирания“, на които поставяли проблема. За тях се водел протокол, който нямал задължителна сила за съдиите, но те можели да се позоват на него при решаването на конкретните казуси. И едва ако разнопосочното им решаване продължавало и занапред, се преминавало към образуване на тълкувателно дело.
Райковска прояви неотстъпчивост за малките мнозинства, с които са постановени някои от тълкувателните актове. Тя не се притеснявала от съотношението, щом имало мнозинство, и нямала нищо против особените мнения, които можели да бъдат принос в правото, ако доведат до законодателни промени. На практика Райковска отби хитро топката към законодателната власт с довода, че едно неубедително тълкуване на закона от върховните съдии може да бъде преодоляно със законова промяна. Колкото до неотдавнашния отказ на холандски съд да признае тълкувателно решение на ръководената от нея колегия, понеже било в разрез с евродиректива, Райковска отсече: „Ние не сме сбъркали и няма да коментирам факта, че един чужд съд, при това на първа инстанция, си позволява да обсъжда наше решение“.
Най-съществените въпроси за тълкувателната дейност зададе Юлиана Колева. Тя поиска мнението на Райковска за обратното действие на тълкувателните решения и кой следи дали те се прилагат. Колева посочи с пълно право, че всяко решение по конкретно дело, което в един момент се окаже в противоречие с излязло тълкувателно решение, е неправилно. Райковска нямаше какво да възрази на тази логика и каза единствено, че при обсъждането на действащия Гражданскопроцесуален кодекс подобна хипотеза е била предвидена като един от извънредните способи за отмяна на влезли в сила решения, но законодателят е отказал да го приеме. „Имаше предложение, но парламентът отказа и ние нищо не можем да направим“, посочи Райковска.
В крайна сметка при обсъждането повечето от взелите думата членове на съвета изказаха подкрепа за едната или другата кандидатка, но не изтъкнаха нищо съществено. Председателят на етичната комисия Ясен Тодоров започна пръв, без да споменава имена, наричайки двете претендентки „страхотни“ и благодарейки им за двумесечната „фейър плей“ кампания. Тодоров призова съвета да гласува „положително“, независимо дали за „младостта и ентусиазма“ или за „мъдростта и професионалния и житейски опит“. Райковска беше подкрепена изрично от Мария Кузманова, Каролина Неделчева и Даниела Кастова, а Панова – от Камен Иванов, Калин Калпакчиев и леко завоалирано от отиващия си председател на ВКС Лазар Груев. Сотир Цацаров запази многозначително мълчание, знаейки в какво е подозиран.
Проваленият избор за председател на ВКС ще се запомни и с един детайл. Доживяхме да чуем от устата на кандидатите за най-високия съдебен пост, че у нас изобщо не било ясно какво е съдържанието на понятието независимост на магистратите. То щяло да стане ясно едва след въвеждането на разработваните сега европейски стандарти за независимост на съда. Те щели да дадат право на Европейската комисия да започва предупредителна и наказателна процедура при нарушаването им. Тоест, след като съдебната власт ни спука тъпанчетата на тема независимост, научаваме, че тя самата не е наясно с нея. Със или без евростандарти е ясно обаче, че вихрещото се трето десетилетие беззаконие се дължи на стандарта „съдебна недосегаемост“.
Че съдиите разбират независимостта единствено като защита от външна намеса, избягвайки темата за източниците на вътрешното им убеждение, показа и реакцията на Таня Райковска на въпроса обявявала ли се е някога публично в защита на съдебната независимост. „Вие си спомняте за едно известно дело, което разгледах за три дни под огромен натиск. Тогава бях сама в Съдебната палата, докато под прозорците се сипеха крясъци и заплахи. Звъняха и вкъщи на майка ми със свирепи закани. Оттогава знам, че ако се случи най-лошото с мен, на некролога ми ще пише: Това е съдията, който написа въпросното решение“, отбеляза Райковска.
Въпросното решение я изстреля от Софийския градски съд (СГС)направо във ВКС. На 23 април 2001-а съдия Райковска отказа регистрация на НДСВ по-малко от два месеца преди парламентарните избори. Броени дни по-късно състав на ВКС с председател тогавашния му административен ръководител Иван Григоров потвърди решението с аргумента, че е „брилянтно“. А десетина дни след това ВСС повиши Райковска по предложение на Григоров.
