На 29 декември 1994 г. – преди точно 30 години – се сменя ръководството на СДС и на мястото на Филип Димитров, подал оставка като председател, е избран Иван Костов.
Припомняме тази кръгла годишнина и предвид факта, че през 2024 г. премиерът на България в периода 1997 г. – 2001 г. представи втория том на книгата си „Свидетелства за прехода 2000 – 2009“. За този ценен исторически и политически документ е важно да се говори.
Важно е да се чуе тезата на Иван Костов, на която акцентира и проф. Калин Янакиев – един от представилите книгата в НДК, че правителството, установило се в България през 2001 г. всъщност не е било единствено и само на така наречения Цар Симеон, а на всички, които до края на управлението на ОДС яростно са воювали с Иван Костов.
Това са били хора, които в края на управлението на Костов през 2001 г. осъзнават, че връщане назад няма и поне в геополитически и в икономически план преходът е извършен.
Ето защо тези хора решават да се възползват от постигнатото от Костов, като същевременно не му позволяват да завърши последния етап – изграждането на една истински европейска България – държава с върховенство на правото и с истинска демокрация.
Янакиев поясни, че в книгата си Костов описва как и Симеон, и НДСВ са били инструмент за присвояване и за недовършване на прехода. Към тях той добавя и привидно евроатлантизиралото се БСП на Георги Първанов, кадесарските кръгове, отгледали и държащи конците на Догановото ДПС и създадените пак от тях и от руските им връзки групировки.
Тези групи се увлекли и освен че си присвоили постигнатото от Костов, те започнали и неговото ерозиране и деградиране, посочи Янакиев. Той добави и че не на последно място въпросните групировки успели чрез идеята за политически център да попречат на окончателното изваждане на БСП от прехода. Те превърнали цялата партийно-политическа система в страната в едно блато, което погълнало големи сегменти от тогавашното синьо, но в крайна сметка, като всяко блато и то се всмукало в земята. В резултат на този процес към края на така наречената тройна коалиция цялата политическа система деградирала, отстъпвайки място на ГЕРБ. След 2009 г. ГЕРБ си присвоили клиентелните кръгове и около БСП, и около НДСВ, и така, заедно с ДПС, се превърнали в олигархичното подмолие, овладяло страната ни след 2014 – 2015 година, продължи Янакиев.
Той обърна внимание, че в книгата си Иван Костов по никакъв начин не спестява нито вините, нито провалите на десницата в описания период – нещо повече – той винаги приема поне част от тях като свои лични грешки.
От друга страна в книгата си Костов определя трите групи, с които започва вътрешното разложение на СДС, усетено от него още в края на мандата на правителството на ОДС.
Едната група е около Стефан Софиянски – тя неуспешно се опитва да се залепи за НДСВ. Втората е на Христо Бисеров и Йордан Цонев. Тя се инкорпорира в ДПС и максимално се възползва от развихриралата се през следващите години корупция. А третата е самото остатъчно вече СДС, изгубило ориентация и енергия и както признава Иван Костов, предизвикало дълбокото му политическо разочарование от партията, изсмукала толкова много от личната му енергия в предходното десетилетие.
При представянето на книгата Калин Янакиев прочете и пасаж от нея, с който искаше да покаже как Костов си обяснява поведението на разочаровалите го:
„Според мен на много от тези, които изоставиха нашата кауза, политическият кръгозор беше свит само до антикомунизъм. За тях всичко, което можеше да дойде след комунизма, бе добро. Това бе напълно погрешна теза. Ако политик не разбира ограничеността на антикомунизма и не се бори за истинските цели на прехода – консолидирането на демокрацията и върховенството на закона – няма как да бъде полезен за неговото завършване“.
Иван Костов също прочете откъс от книгата си, за да покаже на присъстващите в залата с какъв глас я е написал:
„Посткомунистическата маса тъгуваше за взривения мавзолей на Георги Димитров. Ние разрушихме сградата, а комунизмът остана в сърцата им. Целият преход се превърна в едно приспособяване. Като основен ремонт – за да излезе, че като че ли имаме нов европейски начин на живот, но останахме същите. Ние си отиваме. Лошото е, че оставаме нашата недовършена задача на следващото поколение, но без плановете на Гауди, които е оставил на Барселона за „Саграда Фамилия“.
Нашите планове стоят прашасали в един ъгъл на българската история. Следващите поколения демократи, неизвестно защо, започват да строят нанонво, по свой образ и подобие.
Трябва да разберат, че не се налага да го правят отначало, като изоставят и охулят постигнатото от нас. Тази трудна истина остана неразбрана и отново се стига до тази типична за нас половинчатост и неспособност да разрушим пречещото, да завършим започнатото и да защитим съграденото.
Ние сме хора на компромиса – както не можем да рушим докрай старото, така не можем да градим и браним новото. Пътуваме във времето като вехтошари, влачещи след себе си толкова много пречещи ни неща и се чудим защо не политаме напред“.
Писателят Захари Карабашлиев – вторият говорил на представянето на книгата на Костов, отбеляза, че се опитвал да го убеди да не пише толкова песимистично, но в крайна сметка се съгласил него, че е най-добре да пише така, както чувства нещата.
Карабашлиев бе категоричен, че Иван Костов е политикът, чиито действия, а не популистки маневри са белязали най-значимия период на най-нова България.
Той е държавникът, който през 1997 г. поема тежката отговорност в един от най-кризисните моменти за България и който плати цената. Тази книга е не само отчет за минали години и събития, а личен разказ за цената, която се плаща за усилията България да бъде върната там, където я отскубна комунизмът през 1944 година – в свободния свят на Европа, на цивилизацията и общочовешките ценности. Тази книга ни дава възможност да вникнем в един от най-важните въпроси в политиката въобще – а именно между какви алтернативи е направен даден политически избор и при какви съображения.
Мисля, че тези които са поели тежката отговорност да участват в управлението на старата ни, имат исгорическата и моралната отговорност, както и ангажимент да оставят след себе си писмена следа, така, както са го правили Иван Евстратиев Гешов, Драган Цанков, Александър Малинов, Васил Радославов, Никола Мушанов; както са го правили в дневници, кореспонденции и спомени – Стефан Стамболов, Петко Каравелов, Димитър Петков и много други.
За жалост, българските политици от по-новото време рядко оставят каквито и да било следи, а най-вече писмени, отчете Захари Карабашлиев и подчерта, че единственото изключение на държавник в последното десетилетие, който се е изправил лице в лице срещу бившите си съмишленици, врагове, предатели, е тъкмо Иван Костов.
Карабашлиев поясни, че двата това – и „Свидетелства за прехода от 1989 – 1999“ и „Свидетелства за прехода 2000 – 2009“ оформят политическия разказ за България от вчера, която мнозина са напът да забравят, преди обаче да са я разбрали. А без този политически разказ те няма как да си обяснят настоящето.
След това последваха въпроси от бъдещите читатели на книгата. Карабашлиев също се обърна с питане към автора: Дали от дистанцията на времето, поглеждайки назад, има нещо, което през 1997 г. би направил по различен начин?
Иван Костов му даде възможно най-искрения отговор:
„Не съм станал нито по-умен, нито по-смел с времето. Не съм станал и по-борбен. Кой знае – каквото съм направил тогава, това е било таванът на моите възможности.
Помня тази огромна тежест, която падна върху мен тогава, в една почти разрушена страна, да трябва да отговарям за толкова много жизненоважни неща и да мога да възстановявам… И тогава, когато застанах на трибуната пред Националната конференция на СДС, аз почти загубих съзнание.
И онази вечер си декламирах речта така, както ми звучеше, а не така, както си я бях написал – което е непривично за мен. Преживях тежък хипогликемичен шок и щях буквално да припадна. Но само ужасяващата мисъл, че какъв е този лидер, който излиза отпред и припада, ме задържа прав. Така че не искайте повече от мен…“
Залата остана безмълвна, а Карабашлиев можа само да каже: „Ако това ви е бил таванът, много е бил висок“. След което пожела на настоящите жени и мъже – политици да се съизмерват именно по „тавана“ на Иван Костов.
