За тежката болест на днешните български политически партии сме писали достатъчно. Агонията им продължава, остава да видим кога ще настъпи краят на тази партийно-политическа система и най-вече какви ще бъдат щетите за обществото. Но, отвратени от „спектакъла“, който ни поднасят политиците, пропуснахме да видим и предотвратим нещо много по-опасно. Като острозаразна болест разпадът на партиите обхвана и институциите. А те, както е известно, би трябвало да бъдат устойчиви системи от правила, валидни за всички и регулиращи базисните процеси в обществото.
Отскоро мнозина говорят за „блокажа“ на институциите. Това е вярно, ако имаме предвид неспособността на повечето институции да изпълняват предназначението си, но не изчерпва тревожната диагноза. Редица институции не просто не произвеждат необходимия „продукт“, те видимо са поели ролята на активен участник във вредоносните, дегенеративни обществено-политически процеси.
Ето само
няколко от най-фрапиращите примери.
Има ли съмнение, че от доста време Народното събрание е „блокирало“? Не. То не изпълнява на минимално необходимо ниво нито една от основните си функции – не може да излъчи правителство, не приема необходимите закони, не осъществява пълноценен парламентарен контрол, не подменя отдавна приключилите мандата си свои представители в различни органи. Най-крещяща илюстрация на блокажа е неспособността да си избере председател и да се конституира, ако не за друго, поне за да стане възможно започването на процедурата за нови предсрочни избори.
Но не е само това. Народното събрание и неговите органи приемат очевидно вредни закони и решения, без свян нарушават Конституцията и законодателството, демонстрират „блестящи“ образци на простащина и глупост. Оказва се, че когато работи, парламентът нанася повече щети, отколкото в периодите на пълен блокаж. Абсурдните поправки в Конституцията са само един от множеството примери. Тепърва ще дойде един много по-осезаем и болезнен за почти всички българи ефект –
бумерангът на авантюристичната бюджетна щедрост,
в която участваха практически всички парламентарно представени партии, се завръща със страшна сила.
Може ли да се твърди, че е блокирала „съдебната система“? В редица отношения – да, особено ако визираме състоянието на Висшия съдебен съвет и неговия Инспекторат. Те не просто са с отдавна изтекъл мандат, но и са застинали в състав и начин на действие от преди пет години. Блокажът вече се прехвърля и върху съдилищата – последните решения относно ръководството на Върховния административен съд го показват ясно. За положението в прокуратурата въобще няма смисъл да говорим.
Но не е само това. С редица свои действия определени органи на съдебната власт пораждат
основателни съмнения, че „право седят и криво съдят“.
Например, с редица решения, влияещи пряко върху изборите и изборните резултати, или с настървеното преследване на определени политици и партии, на фона на пълно безразличие към золумите на други такива.
Можем да продължим с цял списък институции – изпълнителната власт, Централната избирателна комисия, антикорупционното ведомство и много други. Министерският съвет, например, не бърза да предприеме нещо по проблема с безводието и водния режим на много места в страната, но изключително експедитивно изхвърли няколко администрации, за да предостави сграда на „ДПС-Ново начало“. За множество общини, които са започнали одобрени проекти по утвърдения списък, финансирането секна, но не и за общините, където въпросното „ново начало“ удържа убедителни победи.
В крайна сметка, единствено президентът и по-голямата част от органите на местното самоуправление запазват нормален режим на функциониране. Това обаче е крайно недостатъчно. Блокажът и анти-продуктивността на повечето институции предизвикват верига от негативни последици, които в своята взаимосвързаност са на път да породят
цялостна социално-икономическа криза.
Въпросът вече не е дали това ще се случи, а кога, какви ще са последиците и най-вече – няма ли най-после виновните да понесат отговорност за действията и бездействията си?
Това, че всички ще сърбаме надробената от някои попара, е извън съмнение. Въпросът за отговорността е важен, но има един друг, още по-важен – ще разберем ли
причините за упадъка на институциите
и ще предприемем ли мерки за тяхното излекуване и връщане към ефективно функциониране. Несъмнено, подобен анализ е сложен и изисква доста време и висока компетентност, но нека посочим първата и най-важна причина.
Основната причина за назряващата институционална криза е в тяхното завладяване от политическите партии. Партиите си присвоиха властта да формират и контролират институциите, но не в интерес на обществото, а в собствен интерес и в изгода на определени политически и икономически кръгове. Затова първата и неотложна стъпка се състои в откъсване на паразитиращите партийци от тялото на институциите и връщането им към нормално, безпристрастно функциониране в обществен интерес.
Логично е да се запитаме как би могло да се постигне това.
Има три възможности,
първите две от които са в рамките на днешното държавно устройство на страната. Възможно е днешните „системни“ партии или част от тях да осъзнаят, че досегашното им поведение към институциите е самоубийствено и да се коригират. Това обаче изглежда почти невероятно.
Втората възможност е да се появят нови партии, които изповядват друга философия на отношенията между политиката, институциите и обществото. Този процес вече е в ход, остава да видим дали ще донесе приемливи резултати.
А трета възможност обхваща съществена промяна в държавното устройство на страната, при което партиите няма да изчезнат, но ще им бъде отредена много по-ограничена роля. Разбира се, преходът към президентска или полупрезидентска република също повдига много въпроси, вкл. за функционирането на институциите, но те са предмет на друг анализ.
