План Z-4 беше един от най-амбициозните дипломатически опити на международната общност за мирно прекратяване на войната в Хърватия. Представен в началото на 1995 г., документът предвиждаше районите под контрола на Република Сръбска Крайна да останат част от Хърватия, но с изключително широка политическа и административна автономия.
Макар никога да не беше приложен, План Z-4 и днес предизвиква множество спорове сред историци, юристи и политически анализатори, тъй като често се поставя въпросът дали е можел да предотврати по-нататъшната ескалация на конфликта.
План Z-4: какво предвиждаше и защо беше толкова противоречив
Планът, с официално наименование „Проектоспоразумение за Крайна, Славония, Южна Бараня и Западен Срем“, беше изготвен през 1994 г. и официално представен в края на януари 1995 година. Името „Z-4“ идва от Загреб, където се водеха преговорите, и четиримата международни представители, участвали в изготвянето му. Водеща роля имаха американският посланик Питър Галбрайт, руският дипломат Леонид Керестеджянц, германският дипломат Герт-Хинрих Аренс и представители на международната общност под егидата на Организацията на обединените нации.
Основната идея на плана беше териториите под контрола на Република Сръбска Крайна да бъдат реинтегрирани в конституционно-правния ред на Република Хърватия, но с много висока степен на автономия. Това беше опит за компромис между желанието на Хърватия да запази своята териториална цялост и искането на краишките сърби за широка самоуправа.
Според проекта автономната област трябваше да разполага със:
- собствен президент, правителство, парламент и съдилища;
- собствена полиция, но без армия;
- право да приема закони в редица области;
- финансова автономия и собствена данъчна система;
- право да използва свои символи, включително герб и знаме;
- право на специални връзки със Сърбия в областта на културата, образованието и икономиката;
- възможност жителите да притежават двойно гражданство.
В същото време въпросите на външната политика, отбраната, международното представителство и международно признатите граници трябваше да останат в компетенциите на Загреб.
Много правни експерти по-късно оцениха, че планът предлага една от най-широките форми на автономия, предлагани някога на малцинствена общност в рамките на международно призната държава. Именно затова в хърватската общественост той често беше определян като модел, който на практика би създал „държава в държавата“, докато част от международните наблюдатели го разглеждаха като последния реален шанс за мирно уреждане на конфликта.
Въпреки това нито една от страните не беше готова да го приеме изцяло.
Президентът на Хърватия Франьо Туджман формално беше готов да разглежда плана като основа за преговори, но имаше сериозни резерви относно мащаба на предвидената автономия, тъй като смяташе, че тя може дългосрочно да затрудни функционирането на хърватската държава.
От друга страна, ръководството на Република Сръбска Крайна, начело с Милан Мартич, отказа дори да приеме документа. Причината беше, че планът предвиждаше Крайна да остане част от Хърватия, докато тогавашното ѝ ръководство настояваше за оставане в общност със Сърбия, съответно тогавашната Съюзна република Югославия.
След като не беше постигнато политическо споразумение, ситуацията на терен продължи да се влошава. През май 1995 г. последва хърватската военна операция „Блясък“, а през август същата година – операция „Буря“, с които по-голямата част от територията на Република Сръбска Крайна беше върната под контрола на Хърватия. Последната останала територия – Източна Славония, Бараня и Западен Срем – по-късно беше мирно реинтегрирана чрез Ердутското споразумение и преходната администрация на ООН.
Въпреки че План Z-4 никога не влиза в сила, той остава важен исторически документ, който често се използва като пример за сложността на мирните преговори в условията на война. Именно затова темата продължава да предизвиква интерес както сред историци и политолози, така и сред широката общественост.
