В събота, 3 октомври, тленните останки на цар Самуил ще бъдат официално посрещнати в София и положени в специален саркофаг в базиликата „Света София“, след като България и Гърция постигнаха споразумение за връщането им в България. Защо цар Самуил ни е важен и защо е ценно да си спомняме за него не само заради трагичната му участ – смъртта му, настъпила след като видял ослепените си войници, върнали се от плен след битката при Беласица. Доц. д-р Иван Кьосев – юрист и преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, със специализирани научни интереси и публикации за историята на българската средновековна държава и право – ни припомня, че цар Самуил е самоотвержен защитник на българската средновековна държавност.
В историята на средновековна България има владетели, чието значение се измерва не само с дворците и крепостите, които са построили или с победите, които са постигнали на бойното поле, но и с грижата за народа и държавата и със силното им лично присъствие на политическата сцена. Сред тях особено място заема цар Самуил – владетел, чието управление се превръща в непреходен символ на продължителна борба за съществуването на българската държава и оцеляването на народа в един от най-тежките периоди от тяхното средновековно развитие.
Цар Самуил управлява в края на X и началото на XI век – време, когато България се изправя срещу една от най-мощните политически и военни сили в средновековна Европа – Византийската империя. Неговото управление е белязано от войни, загуби, временни успехи и постоянни опити да бъде запазена независимостта на българската държава. Затова ролята на Самуил не може да бъде разглеждана еднопланово.
Историческото значение на неговото управление в сложни и трудни времена се състои в това, че в продължение на десетилетия той успява да съхрани българската политическа организация, властта на българския владетел и да поддържа съпротивата срещу византийската експанзия.
България в края на X век
За да бъде разбрано управлението на Самуил, е необходимо да се анализира политическата обстановка, в която той се появява като водеща фигура. В края на X век Българското царство преживява тежки сътресения. След смъртта на цар Петър държавата се сблъсква както с вътрешни проблеми, така и с нарастващия натиск на Византия.
През 971 г. византийският император Йоан Цимисхий завладява Преслав и пленява цар Борис II. Източните български земи попадат под византийски контрол. Българската държавност обаче не изчезва.
В западните и югозападните части на българските земи се оформя център на съпротивата, свързан с братята Комитопули – Давид, Моисей, Арон и Самуил. Наричаме ги „Комитопули“, защото са синове на комит Никола – висш болярин и управител на област в западните български земи.
Постепенно Самуил се превръща във водещата политическа и военна фигура сред тях. Това е един от най-важните моменти за разбирането на неговата историческа роля. След падането на Преслав държавата не престава да съществува като политическо формирование и като организирана сила. Центърът на българската власт се измества на запад, а борбата срещу Византия продължава.
Възходът на Самуил
След сложни вътрешни отношения между братята Комитопули Самуил постепенно установява върховната си власт. В края на X век той вече е безспорният лидер на българската държава. При него политическият център се установява в югозападните български земи. Охрид се превръща в един от основните центрове на държавата, а Преспа също придобива важно значение.
Самуил не се ограничава само със защитата на останалите свободни български територии. Той предприема активна политика и успява временно да разшири властта на българската държавност на значителна територия.
В определен период българската държава отново контролира обширни земи на Балканите. Това показва, че след византийското завладяване на Преслав българската държавност не просто оцелява символично, а възстановява значителна част от политическата и военната си мощ.
Дългата война с Византия
Основното изпитание пред цар Самуил е войната с византийския император Василий II. Конфликтът продължава десетилетия и се характеризира с редуване на успехи и поражения. Самуил използва особеностите на балканския терен, крепостите и бойния опит маневреността на войската си. Византия от своя страна разполага с по-големи ресурси и с добре организирана военна и административна система.
Едно от най-известните сражения в този период е битката при Траянови врата през 986 година. Българските сили нанасят тежко поражение на армията на Василий II.
За византийския император това е сериозен удар, а за Самуил – доказателство, че българската държава е способна не само да се защитава, но и да нанася значителни поражения на имперската армия. В следващите години обаче съотношението на силите постепенно се променя.
Василий II започва последователна политика и действия на отслабване и завладяване на българските територии. Византийците действат систематично, превземат крепости и постепенно ограничават възможностите на Самуил.
Тъкмо продължителността на конфликта е един от ключовете към разбирането на неговото управление. Самуил не води една кратка война за престола или за определена територия. Той ръководи държава в продължителна борба за политическо, институционално и демографско оцеляване.
Цар Самуил като силен и способен държавник
Образът на Самуил често се свързва преди всичко с военните му действия. Но неговото управление има и друга страна. За да продължи съпротивата толкова дълго, българската държава трябва да разполага с административна организация, крепостна система, боеспособна войска и способност да поддържа властта си над значителни територии. Самуил се стреми да запази политическата структура на царството и да поддържа неговата независимост.
Управлението му се опира на местни владетели, крепости и църковни центрове, а Охрид се превръща във важен политически и духовен център. Особено значение има именно църковната организация. Охридската архиепископия продължава българската църковна традиция в западните български земи. Това показва, че българската държавност в този период не се изчерпва с военната съпротива – тя включва институции, религиозна организация и политическа традиция.
Самуил и византийската завоевателна политика
Василий II постепенно се фиксира и изгражда целенасочена стратегия за окончателно подчиняване на България. За разлика от отделни предишни византийски кампании, неговата политика е последователна и дългосрочна. Причината за това се състои в съчетание от византийски имперски интереси, сигурността на Балканите и личната политическа история на Василий II и неговото отношение към българите. Така покоряването на България се превръща в основна стратегическа цел на Константинопол.
В края на X век България е една от най-силните държави на Балканите.
За Византия това означава, че северната граница на империята е изложена на натиск от самостоятелна държава със собствен владетел, силна и опитна войска, и значителни територии и население. От византийска гледна точка трайното подчиняване на България би премахнало един от най-важните политически и военни противници на империята на Балканите.
Войните между България и Византия не започват с Василий II. Напрежението е натрупвано в продължение на десетилетия, а при цар Симеон I България дори стига до положение, в което сериозно застрашава византийската столица.
През X век отношенията се променят, но съперничеството остава. Когато Василий II идва на власт, той наследява вече съществуващ дългогодишен конфликт, а не започва война без предистория. Василий II има и лична политическа причина- в началото на управлението си Василий II е изправен пред сериозни вътрешни проблеми.
Империята е разтърсена от бунтовете на могъщи аристократи, особено в лицето на Варда Склир и Варда Фока. В тази ситуация България се оказва част от по-широкия проблем за стабилността на империята. След като Василий II укрепва властта си, той вече може да насочи значителни ресурси към Балканите. Това е моментът, когато борбата с България постепенно се превръща в дългосрочен проект.
Византийската империя не е просто държава, която се защитава от нападения. Императорската идеология, поддържана в Константинопол предполага налагане на византийската власт върху територии, които империята смята за принадлежащи към нейния политически свят. България представлява независима християнска държава, която контролира значителна част от Балканите.
Следователно нейното съществуване ограничава византийската власт в региона. Също така сблъсъкът с българската държава засяга пряко и живота на Василий II – в битката при Траянови врата на 17 август 986 г. византийската войска претърпява тежка загуба и императорът лично се оказва в непосредствена опасност да загуби главата си. Българите пленяват императорския лагер и имущество, докато Василий успява да се измъкне с част от оцелелите си войници.
Така цар Самуил се оказва изправен срещу империя, която може да води война в продължение на години и да възстановява силите си след поражения. Това поставя българската държава в изключително трудно положение. Въпреки това Самуил успява да задържи съпротивата в продължение на десетилетия. Това е съществен факт, когато се оценява неговото управление.
Българското царство не е покорено веднага след първите големи византийски успехи. То продължава да функционира като самостоятелна политическа сила.
Беласица – повратният момент
На 29 юли 1014 г. се състои битката при Беласица, известна в историографията и като битката при Ключ (в района на днешното село Ключ, в подножието на планината Беласица). Византийската армия успява да пробие българската отбрана. Поражението е тежко.
Византийските пленници са ослепени по заповед на Василий II, като на определен брой войници е оставено по едно око, за да могат да водят останалите. Тази жестока постъпка остава трайно свързана с образа на Василий II и с трагичната развръзка на българо-византийския конфликт.
Самуил преживява битката, но според средновековните извори гледката на ослепените войници има тежко въздействие върху него. Той умира на 6 октомври 1014 година. Смъртта му не означава незабавен край на българската съпротива. След него управлението продължава при синът на цар Самуил Гаврил Радомир, племенникът на цар Самуил Иван Владислав (син на неговия брат Арон) и други представители на управляващия елит.
Българската държава се съпротивлява още няколко години. Това също е важно за историческата оценка на периода: 1014 г. е тежък поврат, но не е годината на окончателното падане на България.
Краят на държавата през 1018 година
След смъртта на Самуил започва последният етап от борбата. Гаврил Радомир управлява кратко, а след неговото убийство през 1015 г. властта преминава към Иван Владислав. Борбата с Византия продължава, но ресурсите на българската държава постепенно намаляват. През 1018 г. организираната съпротива окончателно е сломена и България е включена в пределите на Византийската империя. На пръв поглед краят изглежда като пълно поражение. Но историческата картина е по-сложна.
Какви са историческите приноси на цар Самуил?
Въпросът за ролята на цар Самуил за българската държавност трябва да бъде разглеждан многопланово. Той не успява да предотврати византийското завладяване през 1018 година. Но в продължение на десетилетия успява да запази съществуването на българска държава като независим политически субект и дава ценен пример за достоен и изключително действен владетел.
Управлението на цар Самуил има няколко измерения:
На първо място, цар Самуил запазва държавотворната политическа традиция на българското царство. Българската държавност, която след падането на Преслав изглежда сериозно застрашена, но благодарение на енергичния и непоколебим цар Самуил продължава да съществува в западните земи.
На второ място, цар Самуил запазва институцията на българския владетел. Той управлява като цар и неговата власт е неотменна част и продължение на българската владетелска традиция.
На трето място, неговото управление съхранява църковната, духовната и културната традиция на българската средновековна държава.
И не на последно място, продължителната съпротива срещу Византия показва, че държавността не се определя единствено от притежаването на старата българска столица и владеенето на определена част от българските територии. След загубата на Преслав политическият център може да се премести, територията
да се промени, но държавността, българския народ и нашата духовна и материална култура да продължат да съществуват.
Самуил в историческата памет
Образът на цар Самуил заема особено значимо място в българската историческа памет. Това се дължи не само на неговите военни действия и управленски умения. Самуил се превръща в символ на един период, в който българската държавност се оказва поставена пред заплахата за собственото си оцеляване. В този
смисъл значението му не трябва да се търси само в това дали е печелил или губил отделни битки.
Историческият му образ е свързан с продължителността на съпротивата и с факта, че след загубата на старата столица и значителна част от източните земи българската политическа организация успява да продължи своето съществуване.
Самуиловата епоха показва и нещо друго – че държавността не е само територия. Тя е съвкупност от институции, политическа легитимност, владетелска традиция, църковна организация и общество, което признава определен политически ред.
В заключение, цар Самуил управлява в един от най-драматичните периоди в средновековната българска история. Неговото царуване преминава почти изцяло под знака на войната с Византия – война, която постепенно изтощава българската държава и в крайна сметка води до нейното завладяване през 1018 година.
Но историческото значение на Самуил не се изчерпва с крайния резултат от този конфликт. В продължение на десетилетия той успява да запази независима българска държава, да изгради политически център в западните български земи, да поддържа армията и институциите на царството и да продължи съпротивата срещу Византийската империя.
Затова Самуил може да бъде разглеждан като един от владетелите, при които българската държавност демонстрира способността си да се възстановява и приспособява дори след тежки политически и военни конфликти и сътресения.
Поражението през 1014 г. и последвалото падане на България през 1018 г. не заличават значението на предходните десетилетия. Напротив – те показват силата и енергията на един български владетел с изключителни воля, жертвоготовност и родолюбие, посветен и отдал всичките си сили за запазването на независимата българска държава.
