Всъщност драмата на ГЕРБ в голяма степен е свързана с това, че партията изцяло се контролира и зависи от кондицията на Бойко Борисов. Ако перифразираме един стар политически афоризъм, „когато говорим за партията, разбираме Борисов, а когато споменаваме името на Борисов, разбираме партията“. Имаше периоди, когато лидерът на ГЕРБ не само водеше партията към победи, но дори бе способен с обиколките си из страната да я изправи на крака след загуби. Благодарение на феноменалния си политически инстинкт за самосъхранение, Борисов можеше да сменя позициите си по три пъти на ден и да жертва всеки, дори най-приближените до него. Така, пазейки себе си, в известен смисъл той пазеше и партията. Но тези времена отминаха. Както гласи текстът на една популярна ария от рок операта „Исус Христос суперзвезда“, „тогава бях толкова вдъхновен, сега съм болен и уморен“.
Проблемът не е само в това, че вече я няма джипката и най-вече чувалите с пари, които Борисов раздаваше от прозорците й. Идва моментът, когато трябва да се плати сметката за основополагащия принцип, върху който бе изграден ГЕРБ – принципа на клиентелизма, при това не само на централно, но и на местно равнище. Трябва да признаем, че Борисов и най-вече Цветан Цветанов създадоха най-ефективната еднолично управлявана клиентелистка политическа машина, съществувала някога в България. Именно затова бумеранговият ефект се забави, но дойде много по-мощно, отколкото при подобни формации от типа на НДСВ –
клиентелата тръгна да търси нов суверен със стряскаща скорост.
В създалата се критична ситуация Борисов приложи комбинация от познати похвати. Но ако преди те даваха резултат, макар и отслабващ във времето, днешните му усилия изглеждат по-скоро комично.
Първият похват е да се отричат твърденията за криза и разпад в ГЕРБ, въпреки очевидните факти – исторически най-слабия изборен резултат на партията на парламентарния вот през април т.г., безпрецедентния отказ да бъде издигнат или поне подкрепен кандидат за президент и нарастващия брой на публично напуснали или дистанцирали се от партията представители във властта и активисти. На поредица срещи с участници в младежката академия на ГЕРБ (носеща доста иронично звучащото наименования „Новите умове“) Борисов всячески се опитваше да предложи правдоподобни обяснения и да омаловажи отлива от организацията. Накрая дори направи заявка какво ще направи партията, „когато се върне в управлението“ – което прозвуча абсурдно, защото е ясно, че в случая „когато“ означава „никога“.
ГЕРБ никога няма да се върне в управлението, не само и не толкова защото никой няма интерес от повторение на „сглобката“.
Голямата заплаха за по-нататъшен упадък на партията
е очертаващата се тенденция да загуби сравнително силните си позиции в местната власт, които все още й даваха някакъв ресурс да захранва клиентелата. Борисов отлично знае, че почти няма действащ кмет на ГЕРБ, желаещ да спечели нов мандат, който да не търси възможности за явна или скрита доброжелателност от страна на „Прогресивна България“. Същото важи за голям брой съветници и местни активисти, които всячески работеха за управляващите по време на предизборната кампания, водени от надеждата да им бъде позволено да се присламчат към новата власт и най-вече – да получат шанс на местните избори догодина.
Причината за тази масова политическа миграция е ясна – Борисов вече не може да осигури избора, нито е способен да предложи ресурсите, които течаха като пълноводна река от централната власт към фаворизираните общини. И ако част от кадрите на ГЕРБ все още са имали някакви илюзии след разгромната загуба през април, те бяха напълно зачеркнати след унизителния отказ от участие в президентските избори. Признанието за безсилие винаги носи политически щети, но е фатално за клиентелистката организация. На този фон опитите да се оправдае преориентацията на множество местни кадри с твърдения от рода на „кметове на ГЕРБ са подлагани на натиск и заплахи от страна на представители на управляващите“ са несъстоятелни – този процес по места няма как да бъде скрит.
Борисов усеща тази смъртна заплаха и затова се
опитва да внуши, че днешните управляващи са слаби,
разклатени и скоро ще паднат от власт, т.е. иска да убеди поне част от клиентелата, че не е изгодно „да заложат на този кон“. Затова се стреми да громи икономическата и фискалната политика на правителството и да чертае апокалиптични сценарии, като навлизане в дългова спирала и изпадане в „гръцка криза“. Опитва се да използва импулсивната реакция в обществото по повод някои спорни решения, около които бе изкуствено напомпана истерия и обещава, че ГЕРБ ще „премахне безумните данъци и няма да ходи да брои шишетата ракия, туршията и компотите в мазетата на хората“.
В допълнение Борисов използва традиционната си реторика, че в България „всичко добро е направено от ГЕРБ“ – че партията никога не е вдигала данъци, че е спасила България от нелегалната миграция, че е извадила страната от кризата в края на първото десетилетие и прочие. Тактиката да се разчита на късата памет на хора неведнъж е давала резултат, но едва ли ще помогне и този път на Борисов и ГЕРБ. Просто
силно се стесни кръгът на хората, които въобще искат да слушат
едно увехващо величие.
Болезнен удар по опитите на Борисов да приложи старите си изпитани методи нанесе гръмкото напускане на една от младите политически надежди на ГЕРБ Ванеса Филипова, организационен секретар на партийната структура не къде да е, а в Банкя. По думите ѝ в партийната кариера се поощрява подмазването, а на преден план се избутват „послушни фигуранти“, които напълно игнорират нуждите на гражданите, но „козируват пред компрометирани лица“.
Ако обобщим, по сполучливия израз на един от водещите социолози, „налице е нова политическа реалност, в която ГЕРБ ги няма никъде“.
