Не е ясно защо у нас се е формирала представата, че Световният ден на мозъка (18 март) се отбелязва само от съответните хора на науката и медицината – невролози, психиатри, биолози и т.н. Докато останалите какво – нямат мозък или ако имат – не смятат, че е повод за честване?
Науката твърди, че всички човешки същества притежаваме мозък, но някои индивиди почти не го използват. Въпреки това си живеят живота и дори се справят по-добре, като им е все тая за някакъв си Ден на мозъка.
В подкрепа на това наблюдение е историята как в зората на човечеството кроманьонците са се справили с неандерталците. Според науката мозъкът и при двете групи бил еднакъв по маса – около 1600 грама. Но поведението, стратегията на оцеляването и в крайна сметка – резултатите от подбора на двете групи, били различни.
Неандерталците били могъщи, силни и интелигентни същества, разселвали се на отделни семейства. Те били изобретателни, измисляли инструменти за бита и поддържали сравнително спокоен за времето си живот вътре в групата. Точно това обаче им скроило номер, тъй като липсата на конфликти не им повлияла добре на социализацията.
Кроманьонците били малко по-тъпи и ограничени, но се справили с неандерталците така, както рояк мравки унищожава бръмбар. Животът ги подтикнал към социален начин на съществуване като тълпа, докато умните неандерталци – със затворените си групи – били обречени.
Българският фолклор "заковава" кроманьонското поведение, което за времето си очевидно е било прогресивно, по подходящ начин – чрез поговорката "Сговорна дружина планина повдига". Днес тази мъдрост е повече от валидна и обяснява (макар и донякъде) защо хора с посредствени данни, но с добри комуникационни умения, получават преимущество в живота на колектива. И се докопват до ръководни постове с всичките им екстри.
Илюстрация за това е резултатът от всяка изборна процедура у нас, без изключение. Зададе ли се новото попълнение за традиционната снимка пред Народното събрание, гласоподавателите – вече в качеството си на зрители – изведнъж се превръщат в яростни хейтъри и започват да "хранят" избранниците си с такава страст, сякаш някой друг ги е пратил в парламента.
Това, разбира се е вярно донякъде, тъй като пряката демокрация у нас си е отишла с последния неандерталец. И вместо нея трайно се е установила практиката за избори в неясните условия на вътрешно-партийна демокрация. Която води до явления от вида Лъчо Мозъка…
Сигурно е друго – независимо от всичките им кусури, народните представители получават такива преимущества, за които останалите могат само да мечтаят. Това е толкова очевидно, че няма смисъл да се задълбочаваме с примери.
Поведението на съвременния българин преди, по време и след избори обаче е доказателство, че Световният ден на мозъка може да се чества навсякъде, но не и у нас. От гледна точка на изборните резултати и обществено-политическото и икономическо развитие на страната ни впоследствие, в бъдеще си струва да потърсим някакъв палиативен вариант на включване в общата еуфория за значението на мозъка във всекидневието. Всеки според това колко използва от капацитета му – от 0 до 8 на сто, както твърди науката. И никаква изключителност, с натоварване над тази граница!
Важното обаче е използваме и тези проценти. Проблемът е, че дойде ли време за избори, сякаш мозъкът ни излиза в отпуск…
