Александър МАРИНОВ
Да се обсъжда дали в този парламент можеше да се състави пълноценно програмно правителство, основано на съгласие по няколко ключови задачи, в момента изглежда в най-добрия случай наивно. Как би могло да бъде иначе, след като повечето партии и политици не могат дори да разговарят нормално (без да се обиждат)? Но поради мрачните икономически и социални перспективи е много вероятно скоро да ни се наложи такова упражнение, затова има смисъл да се поразсъждава.
Мнозина казват: по принцип е добре, но няма как с „тези” (или с „онези”), или поне докато обществено-политическата ситуация не се нормализира, т.е. установи се върховенство на правото, институциите заработят, реформира се правосъдието, накажат се корумпираните и т.н. Миналата година картината изглеждаше точно по този начин: след като три пъти ходихме до урните, силите на промяната взеха превес и се надявахме нещата да тръгнат в желаната посока, чрез постепенно изтласкване на „статуквото”. Но събитията приеха друг,
крайно негативен и опасен развой.
От една страна, поредица от мощни външни шокове разтърсиха и без това не особено силната ни икономика. От друга, съставената толкова бързо и гладко четворна управленска коалиция така и не регистрира някакви осезаеми резултати, а всъщност дори не успя и да уточни какво, как и на каква цена иска да постигне (вече шест месеца чакаме изискваната по закон управленска мандатна програма). Посрещаме рязкото влошаване на социално-икономическата ситуация очевидно неподготвени, въпреки дежурните бодри заявления на правителството.
Промени се политическата и психологическата атмосфера, първоначалните надежди и широка подкрепа бяха изместени от недоверие и засилващ се критицизъм в обществото. Още преди да започнат сериозните трусове в управляващата коалиция, тя бе загубила значителна част от стартовата инерция. Дори да не беше се стигнало до открит разпад, правителството и парламентарното мнозинство трудно биха намерили политически и публичен ресурс да се справят сами с все по-тежките проблеми.
Още в началото на пролетта бе пропуснат моментът да се постави на открита и добронамерена обществено-политическа дискусия необходимостта от търсене и постигане на съгласие за неотложни антикризисни мерки и овладяване на застрашаващите широки слоеве шокове. Овластените борци за промяна не осъзнаха, че една част от лозунгите и намеренията, с които влязоха във властта, трябва да бъдат отложени за по-добри времена, или поне редактирани, така че да не пречат за постигането на
някакво поне минимално разбирателство.
Към това трябва да прибавим нехайното отношение към думите и политическите жестове. Само за последните три месеца бяха изговорени толкова ненужни и направо вредни неща, че днес наистина дори нормалният диалог изглежда непостижим. Сякаш не се осъзнава най-важното обстоятелство – дори да идем на нови предсрочни избори, в очертаващата се тежка перспектива резултатите от тях (каквито и да са) няма да отменят необходимостта от постигане на политическо и обществено съгласие за преодоляване на кризата.
Искаме или не искаме, след три или шест месеца, ще ни се наложи – макар и в по-неблагоприятни условия – да търсим и изградим някакво разбирателство, което да гарантира подкрепа за управлението на държавата за непродължителен период от време с цел постигане на определени резултати. Иначе казано, програмното правителство ще бъде отново на дневен ред, за да изпълни няколко конкретни, ясно дефинирани задачи на основата на точен график и строг контрол от страна на излъчилото го, по необходимост широко и същевременно доста разнородно парламентарно мнозинство. При нормални обстоятелства съществуването на такова мнозинство е неестествено и дори вредно, но в сложни ситуации като днешната няма по-добър демократичен политически механизъм, който да гарантира временно суспендиране на политическите противоборства.
Нито очерталите се през миналата година два лагера (на „статуквото” и на „промяната”), нито вероятните нови претенденти имат политически потенциал и достатъчно широка обществена подкрепа, за да преодолеят сами (и силово) това тежко предизвикателство. Но тук се изправяме пред един задълбочил се дефект на българския политически елит – тежкият дефицит на почтеност и перманентното неспазване на споразуменията заради
изкушенията от конюнктурни политически изгоди.
Тъжният опит на четворната коалиция трябва да носи поука – винаги, когато пред управлението се поставят размити или нереалистично мащабни цели, то се превръща в арена на политически противоборства, вкл. между вчерашните съюзници. Това се отнася с още по-голяма сила за такава сложна формула, като програмното правителство.
Като имаме предвид крайно ниското доверие в партиите, разбираемо е защо у нас мнозина питаят илюзията, че програмното управление може да изолира политиците, като се опре на „експертите”. Но дори да намерим нужните лица без пораждащи спорове политически профили и с признати професионални компетентности (които са готови „да си сложат главата в торбата”), това не решава фундаменталния проблем – дефицита на политическо доверие и несигурността на парламентарната подкрепа.
Трябва да е ясно, че без минимум доверие и почтеност програмното управление се обезсмисля и може да доведе до още по-големи беди, отколкото традиционното партийно или коалиционно управление. Ако „програмата” на такова правителство вместо ясни стъпки в отговор на очертаните предизвикателства се превърне във фасада на други замисли и интереси, една или друга партия може и да спечели, но
обществото като цяло понася тежки загуби.
Шансовете на едно програмно правителство зависят главно от отношението на гражданите. В сегашната ситуация ще бъде много трудно да се убеди мнозинството от българите (които са тежко разделени), че политиците трябва да получат още един шанс да докаже способността си за ефективно, отговорно и най-вече сговорно управление. Като се имат предвид и прозрачните замисли на част от най-активно говорещите за програмно управление, най-вероятно това усилие не само е обречено, а вероятно няма да бъде добро решение.
Въпреки това, в един недалечен момент ще ни се наложи да прибегнем до него.
