Спомняте ли си как изпратихме миналата година? С протести на магистратите пред Съдебната палата. А спомняте ли си защо бяха тези протести? Заради така и неслучилата се съдебна реформа.
Така е и днес. Съдиите пак протестират. Пак нямаме реформа. И отново, като миналата година, чакаме доклад от Брюксел – и пак без надежда, че ще е по-добър от предишните. И без илюзии, че и след него нещо ще мръдне напред.
И гражданите все така си недоволстват, че плащат все по-скъпо, но не получават справедливост.
Дежа вю.
Изминалата 2016-а трябваше да бъде година на съдебната реформа. Просто защото тя изглеждаше неизбежна: искаха я от Брюксел, искахме я и тук – за нея скандираха стотици граждани пред съдебните палати в страната. Освен това за първи път към борбата за изчистване на зависимостите в съдебната власт се присъединиха масово и магистратите.
Точно тази "революционна ситуация" на практика принуди депутатите да започнат – ако не да правят, то поне да говорят за промени. И благодарение на нея се стигна както до спазаряването на "историческите" корекции в конституцията, така и до уж "революционните" промени в Закона за съдебната власт, приети дни преди народните избраници да излязат в лятна отпуска през 2016 година.
Но реформата, чийто основен смисъл беше да осигури независимост на съдебната власт най-вече срещу политическите попълзновения към нея, така и не се случи. И реално нищо, ама нищичко, не се промени.
Вярно, Висшият съдебен съвет беше разделен на две колегии, които уж трябваше независимо една от друга да решават кадровите проблеми в системата – отделно за съдиите и отделно за прокурорите. Но единственото, което последва беше, че разделените колегии се оказаха по-лесни за манипулиране. И да се прокарват по-лесно интереси, съвършено чужди на съдебната власт.
Освен това, противно на всяка нормална логика, сегашните членове на ВСС (безкрайно компрометирани покрай цяла поредица свои скандални действия и решения) бяха оставени да си доизкарат мандата докрай. Но така разделението им по интереси и взаимната им непоносимост достигнаха своя апогей. Членовете на съвета вече съвсем явно (донякъде и заради въведеното явно гласуване) се групираха на "мнозинство" около главния прокурор Сотир Цацаров и председателя на ВАС Георги Колев и на "малцинство", начело на което застана председателят на ВКС Лозан Панов. А словесните престрелки между групите ескалираха до грозни скандали, които се вихрят вече на практика всекидневно – без задръжки, без свян… дори без всякакъв смисъл. Но за сметка на това – ни ги предават онлайн, за да са "видими резултатите".
С промените в законодателството Инспекторатът към ВСС пък получи правомощия, с които лесно може да се превърне в своеобразна "съдебна милиция", която да служи като оръжие за политическа разправа с непослушни магистрати. Дали ще стане така – ще видим догодина, когато инспекторатът реално ще започне да осъществява контрола върху имуществото, доходите и моралните качества на магистратите. Но съмнението, че ще бъде направен опит ведомството да бъде използвано не за защита на независимостта на магистратите, а срещу нея – вече е факт. Най-вече заради начина, по който тази година бяха избрани (или по-скоро "договорени" между политическите сили) десетте нови съдебни инспектори.
Прокуратурата си остана по старому нереформирана. Но през годината като че ли напълно заглъхнаха и всички щения това да й се случи. "Революционните" идеи на експравосъдния министър Христо Иванов не срещнаха подкрепа от наследничката му Екатерина Захариева и просто се стопиха някъде по пътя към Народното събрание. За сметка на това обаче влиянието на главния прокурор Сотир Цацаров достигна нечувани нива: освен с регулярните срещи на кафе с премиера Цацаров може да се похвали и с безспорно "разбиране" и от страна на депутатството. Затова вече на никого не му прави впечатление, че се приемат законодателни предложения, "препоръчани" от прокуратурата. Нито пък някой си представя, че ако Цацаров се изкаже твърдо против дадено нормативно решение, то би могло да мине в парламента.
Що се отнася до лелеяната съдийска независимост, която уж трябваше да бъде първопричината, алфата и омегата на цялата съдебна реформа – тя беше и си остана все така илюзорна. Дори "съдийското самоуправление", предвидено с промените на Закона за съдебната власт, което трябваше да даде власт на общите магистратски събрания, включително и по отношение на избора на административните ръководители на съдилищата, се оказа неработещо – а и нямаше как да стане друго, след като депутатите сториха всичко възможно, за да го "скопят".
Като за капак съдебната система удари нови рекорди по "усвояване" на пари от бюджета и харчи все повече и повече държавни пари за издръжката си. Без всякакъв изглед това да се промени. Просто защото т. нар. съдебна карта си и остана непипната. Хората във ВСС, откъдето тази реформа трябва да започне, очевидно предпочитат да тупат топката и да чакат края на мандата си. А това е и обяснимо, защото практически нито политическата власт, нито местните управи, нито магистратите, нито дори самият ВСС искат да се стигне до "сливане" или "закриване" на съдилища и прокуратури. Въпреки критиките, че те са безумно много на фона на все по-намаляващия брой дела. А за да бъде гротеската пълна – докато уж се чакаше да започне "свиване" на щатовете в системата, продължиха да се роят и множат както магистратските, така и чиновническите работни места в нея. Напук на всяка здрава логика.
С всичките тези стари язви съдебната система ще посрещне и новата 2017 година. Която ще е изборна – както за държавата, така и за съдебната власт. Защото през пролетта магистратите ще трябва да гласуват за новите членове от своята "квота" в следващия ВСС. А това значи, че отново ще се говори с пълна сила за реформите в съдебната власт и ще се дават обещания те най-сетне да се случат. За пореден път.
Но пък надеждата, казват, умирала последна.
