Александър Маринов
Годината беше бурна и изпълнена с изненади. Основната поука, която би трябвало да извлекат както политиците, така и тези, които изследват и коментират политиката у нас, е, че по-дълбоките процеси в обществото неминуемо си проправят път. Ако такъв подход липсва, логично се стига до ситуации, в които политическата класа е изненадана и неподготвена. За да предвидим и разберем политическите процеси, не трябва да се плъзгаме по повърхността им. Предназначението на политиката е да решава проблемите на хората. Не ги ли решава, започват промени, макар нещата да изглеждат съвсем под контрол.
2016-а започна в руслото на добре познати нагласи – че поредното управляващо мнозинство и най-вече най-голямата партия в него са стабилни, включително и защото няма кой да отправи по-сериозно предизвикателство към тях. До лятото доминираха прогнозите, че президентските избори ще минат чисто протоколно и ще прибавят поредна точка към победите на ГЕРБ и Бойко Борисов. Но именно тогава нещата започнаха да се обръщат и годината
завърши в съвсем друго русло
с неочаквани резултати и перспективи. Местата на фаворитите и аутсайдерите се обърнаха, поне засега.
През пролетта БСП смени ръководството си на драматичен конгрес и в резултат на сложни комбинации между лобитата. Мнозина (включително и пишещият тези редове) бяха скептични, но Нинова успя да направи няколко силни хода, на първо място – номинирането на ген. Румен Радев за кандидат на БСП. Без този ход нямаше да има победа, нито отстраняване на Борисов и ГЕРБ от властта. Той, а също така интелигентната предизборна кампания са реален актив на БСП и лично на Нинова.
Голямото предизвикателство пред левицата е разумно и внимателно да прецени състоянието и перспективите си. Засега е ясно едно – БСП не просто събра нови гласове или си възстанови стари избиратели, а придоби самочувствие и импулс на надежда, който беше тотално загубен след десет години на поражения. Тази победа е знак, че БСП би могла да потегли във възходяща посока. Сега обаче ще проличи способността на ръководството да ръководи процеса на изработване на нова, убедителна управленска програма, на избистряне на политическата идентичност като лява партия и разширяване на диалога и откриването към обществото, които се откроиха на президентските избори.
Като цяло възходящата тенденция вляво се затруднява от тежкия провал на останалите леви (или приемани за леви) формации, за който те сами са си виновни. Стремежът на Татяна Дончева да покаже, че е нещо нито ляво, нито дясно, я изтласка в периферията. АБВ пък получи горчив урок, че все пак всеки трябва да си знае мястото според реалните си възможности. Партията на Георги Първанов искаше да бъде равнопоставена на БСП, което очевидно не беше логично и не беше и справедливо предвид съотношението между двете.
Независимо от трусовете този
процес на консолидиране вляво
вероятно ще продължи и голямата отговорност на БСП е да привлече левите избиратели с убедителна програма за управление. Това е въпрос на политическо търпение и майсторство – да бъдат привлечени, без да бъдат показно наказвани по-малките леви формации, които се провалиха. Каквото било – било. Оттук нататък въпросът е личните взаимоотношения, които традиционно са много силни и вредни в българската политика и в левицата, да не пречат на консолидирането на лявото политическо пространство.
Видя се също така, че конюнктурните политически ходове, колкото и прагматични да изглеждат, в края на краищата носят стратегическа загуба. Типичен пример е отношението на АБВ и основната част от Реформаторския блок към властта.
АБВ се вмъкна във властта, защото ръководството й смяташе, че ще извади някакви дивиденти, но се видя, че получи само пасиви и трябваше да се спасява положението. Една от причините АБВ да се представи по-слабо е, че и нейното излизане и разграничаване от правителството не са били убедителни за по-широките обществени слоеве, включително и поради факта, че някои от ръководството като Ивайло Калфин до последно настояваха, че това е било много добро участие и че са били свършени много добри работи. За пореден път политическата всеядност и необузданият апетит за власт завършиха зле.
Още по-зле стоят нещата вдясно
Реформаторският блок е тотално разгромен и на практика не съществува. Новите проекти (на ДСБ и Христо Иванов, доколкото могат да се разглеждат изолирано) нямат достатъчно време, за да наберат съответната скорост. ГЕРБ прави неистови, почти трагикомични усилия да се закрепи, но основната пречка е пълната неспособност да се разберат и отстранят причините за загубата на президентските избори и най-вече на последвалите провали и гафове.
При мощните инерционни сили, които следващата политическа година ще наследи от отиващата си, най-вероятно представителството в парламента ще се редуцира. Напълно възможно е да имаме четири парламентарно представени партии, подредени в следния ред: БСП, ГЕРБ, "Обединени патриоти" и ДПС. Което обаче няма да доведе до стабилност, защото посочените формации много трудно биха могли да формират относително тройна коалиция (а двойна едва ли ще стига). При такъв формат не е изключено под напора на определени обстоятелства отново да се възроди идеята за
голяма коалиция на БСП и ГЕРБ
Особено ако ГЕРБ разбере: че за да оцелее, трябва да се промени, в това число да направи доскоро невъзможното – да се освободи от Бойко Борисов.
На пръв поглед съвсем друга ще е картината, ако в парламента успеят да влязат една или две от партиите от новата вълна. От технологична гледна точка нито Веселин Марешки, нито Слави Трифонов имат време да организират и регистрират нова формация – това е един труден и бавен процес, включително и поради особеностите на съдебната регистрация. Разбира се, те винаги могат да ползват някаква партия носител и по този начин да участват на изборите. Но това хипотетично развитие ще усложни още повече ситуацията – най-вече защото каква политика ще водят те никой не може да каже.
При всяко положение логичната прогноза засега е, че следващият парламент ще е не по-малко, а може би и по-затруднен при излъчването на стабилно и работещо управление на страната, което да решава най-острите проблеми. И тук отново стигаме до логиката на отиващата си година – тенденцията към дълбока промяна се засилва, а векторът на промяната е политиката и политиците да служат на обществото и да променят към по-добро живота на хората.
