Най-висока цена за своя политическа грешка през 2016-а в Европа плати бившият британски премиер Дейвид Камерън. През пролетта на 2015-а в страната му се проведоха парламентарни избори, на които неговата партия удържа смайваща победа. За да привлече обаче народния вот, той обеща, че ще проведе референдум за членството на Острова в ЕС, но преди това ще предоговори условията за участието му в общността. И се започнаха едни преговори, едни предложения, едни контрапредложения… Накрая Камерън изстиска от Брюксел каквото можа, обяви се за победител и гордо се понесе към… политическата си гибел. Народът гласува в полза на "Брексит" и премиерът хвърли оставката си, макар да бе обявил, че няма да го стори независимо от резултата.
По същия начин се подхлъзна и италианският му колега Матео Ренци. И той проведе референдум, като преди него направи глупост, каквато и Камерън не бе допуснал – обеща да хвърли оставка, ако вотът не мине. Така, вместо да бъдат обсъждани предложенията му за конституционна реформа, които вероятно бяха разумни и полезни, се започнаха яростни препирни "за" и "против" Ренци. Самият премиер се опита да замаже положението, но с нулев успех. Резултатът – двамата с Камерън могат да си правят компания в качеството си на "млади пенсионери".
Сред големите европейски губещи специално място заема френският президент Франсоа Оланд. Човекът, който незнайно как се добра до президентския пост през 2012-а и оттогава рейтингът му неизменно пада, преживя нови огорчения. Не става дума за терористичната атака в Ница на 14 юли. Напротив – колкото и да е парадоксално, тя, както и парижките атентати от миналия ноември се отразиха положително на популярността му. Но Оланд се оказа безсилен да осребри отворилата се пред него възможност да сплоти сънародниците около себе си и да ги поведе. Всъщност, ако има дума, с която може да бъде изразено управлението му, това е безсилие – а избирателите са готови да простят и най-големите грехове на управниците си, но не и безсилието им.
Животът на Оланд бе допълнително вгорчен от скандали – като този, който избухна, когато се разбра, че личният му фризьор получава министерска заплата, за да поддържа оределите му коси. Дъното обаче бе ударено през ноември. Тогава в Долната камера на френския парламент бе поискана процедура по импийчмънт срещу него. Поводът бе публикуването на книгата му "Президентът не бива да казва това", в която според опозицията издал държавни тайни. В крайна сметка процедурата не бе задействана, само че рейтингът на обитателя на Елисейския дворец отбеляза нови антирекорди, за да се стигне до логичната развръзка – Оланд обяви, че няма да се кандидатира за втори мандат. С този безпрецедентен в новата френска история акт той се опита да спаси малкото останало от лицето му.
Тежки удари понесоха през отиващата си година и първите жени, заставали начело на Бразилия и Южна Корея – Дилма Русеф и Пак Гън Хе. Те безславно се простиха с постовете си след корупционни скандали и процедури за импийчмънт. Попарени бяха и амбициите на френския експрезидент Никола Саркози и на фамилията Буш – чрез представителя й Джеб, да се върнат в голямата игра.
Независимо от спецификите на отделните случаи общото между всички политици, за които през 2016-а се отвори врата към търсенето на ново професионално поприще, е, че сами са си виновни.
