Александър Маринов
Неподредеността, да не кажем хаотичността, отдавна е запазена марка на българската политика. Говоренето и поведението на тези, които трябва да управляват държавата по каноните на стабилността и предвидимостта (постоянно използвана мантра), по-скоро приличат на брауново движение. Нещо се подхваща с хъс и апломб, но бързо затихва, за да отстъпи място на подобна политическа еднодневка, и така – ден след ден. Ако има някаква наистина устойчива и постоянна черта на българската политическа действителност, това е пълната непредвидимост
какво утре ще извадят от ръкава
познатите фокусници от жълтите павета. Това явление не е случайно и не е плод само на крайно скромните лични способности на повечето политици. То е закономерен продукт на деградирането на българската партийно-политическа система, на публичната власт, а в известен смисъл – на съвременния обществен живот като цяло. Например всеки, който се занимава с преподаване – независимо на какво ниво на образователната система, е забелязал, че днешните ученици и студенти изпитват все по-големи трудности при концентрацията върху даден сериозен проблем или задача. Повечето от тях дори не са в състояние да се съсредоточат по-продължително време върху логиката и съдържанието на преподаваната материя. Затова сме принудени да накъсваме и разчупваме занятията, за да превключваме вниманието им от едно парче на пъзела към друго. Това донякъде помага, но има своята цена, особено с оглед на формирането на устойчиви аналитични способности, да не говорим, че навлизаме в една все по-трудно контролируема спирала.
Но да се върнем към българската политика, в която отдавна задълбочеността на идеите е ненужна, а
последователността на посланията е демоде
Вероятното обяснение е, че гроздето е непостижимо високо, затова трябва да бъде заменено с нещо под ръка. Освен това най-често политиката у нас се изчерпва с говорене за проблемите, служещо като заместител на реалните действия за тяхното решаване. Като добавим и широкоразпространената заблуда за "късата памет" на българите, изкушението непрекъснато да се измислят и хвърлят в пространството нови и нови теми става просто неудържимо.
Има и друга, структурна причина. Партиите у нас демонстративно са се отказали от някакви устойчиви идейно-политически позиции. Подобно на хамелеони те се присламчват към всяка идея, към всяко недоволство, ако видят знак за изгода, колкото и мимолетна да е тя. Да не говорим за силното влияние на личните и груповите интереси в партийните елити. Понякога "циркаджиите" правят такива изумителни салтомортале, че наистина е странно как оцеляват. Няма по-удачен текущ пример от позицията на "консервативния" ГЕРБ по темата за Истанбулската конвенция. Все пак не бива да се забравя тежката цена, която по-рано БСП плати за своята волна програма в десен стил.
Би могло да се възрази с известно основание, че изостреното противоборство между партиите и техните лидери, особено в българската действителност, предполага някаква гъвкавост и способност за бързо превключване от едни на други теми. Наистина
деградирането на политиката до свада
до хамалска размяна на удари обяснява защо постоянно се търси някаква нова уязвима точка на противника. Сериозни и дори съдбовни проблеми се ровят отгоре-отгоре и след това се захвърлят, без да е изчерпан дори тактическия им пропаганден потенциал. Склонността към примитивно мимолетно експлоатиране на теми, болезнени за голяма част от българите, е една от основните причини за спада на доверие и за липсата на уважение към тези, които сме излъчили да ни управляват.
Много характерен пример е безцеремонността, с която партиите (особено управлявалите) пренасят неизпълнени цели от едни програми като предизборни обещания в следващите. Кабинетът "Борисов-2" бе записал в програмата си ангажимента да бъдат инвестирани по 1 млрд. лв. годишно в умиращата Северозападна България. Целта не бе изпълнена, но това не попречи да се превърне в поредна предизборна стръв за наивници. Само че
на наивниците им писна
и започнаха да блокират пътищата на Северозапада. Властта реагира светкавично по познатия почин – отново обещания за стотици милиони и незабавни действия. Да видим и това чудо колко ще изтрае.
Дори бегъл преглед на политическите новини от последните два месеца показва, че в публичното пространство бяха повдигнати десетки сериозни въпроси, заявени бяха съответните уж непоколебими намерения, тръбите засвириха "В атака!". ГЕРБ обяви поход за промяна на конституцията с цел ревизия на прехода и на приватизацията. БСП направи заявка за референдум по ратифицирането на Истанбулската конвенция, Патриотите се канеха да внасят законови промени, които да позволят участието на армията при опазването на вътрешния ред.
Или да вземем чувствителната у нас и в чужбина тема за корупцията. Всички заедно и едни срещу други я експлоатираха, но данданията около антикопуционния закон мина и всичко отново заспа. След това имаше известно размърдване около откриването на европредседателството, но бързо отшумя. Според министъра на финансите "корупцията е вестникарска фантазия", според външния министър – "въпрос на усещане". Нищо, че министър-председателят тържествено обеща пред Европарламента това (усещане) да бъде изкоренено за "две-три години".
Още по-лошо е, че политиката "ден до пладне" зарази и институциите. Нищо необяснимо – предвид нашествието на
политически покровителствани калинки
по ключовите позиции на държавната власт. След показния разстрел на високопоставен данъчен служител премиерът Бойко Борисов обеща незабавен суров отговор на тези, които стрелят по държавата. Месец по-късно министърът на вътрешните работи постави нещата на мястото им: "Няма такава спокойна държава като България". НАП пак подхвана хайката за незаконно придобити скъпи имоти и коли. Чудото не трая дори и три дни – вече никой не коментира нито конкретните резултати, нито смисъла. Дори нарушаването на конституцията не прави впечатление никому – закони с обратно действие се внасят ката ден, следват леки вълнички, после блатото застива в познатото спокойствие.
При това положение е съвсем логично, че по нито един от наистина сериозните проблеми на обществото няма реално движение напред. Нещо повече, липсва задължителната предпоставка за такъв напредък – назоваването на нещата с истинските им имена. Ето защо всичко върви постарому, като ровенето в кофите – едни го правят, за да оцелеят, други – за да броят митичните цигари без бандерол.
