Премахване на десетки тълкувателни актове в областта на наказателното право предприе Върховният касационен съд (ВКС). Инициативата носи подписа на председателя на наказателната му колегия Павлина Панова, която отправи искане до нейното общо събрание да се произнесе по необходимостта от пълна или частична отмяна на 42 постановления на Пленума на Върховния съд от периода 1953–1994 година. Мотивът е, че те са изгубили напълно или отчасти своето значение с оглед на промените в законовата уредба. Поставен е и въпросът дали изричната отмяна на въпросните постановления трябва да бъде извършена от Пленума на ВКС или от Общото събрание на неговата Наказателна колегия.
Искането повдига за пореден път един от най-спорните въпроси сред юристите – опасността тълкувателната практика на съда да прерасне в дописване на законите. Председателката на Наказателната колегия на ВКС Павлина Попова посочва множеството изменения в Наказателния и Наказателнопроцесуалния кодекси, които влизат в разрез с тълкувателната практика при действието на старите текстове. Съгласно Закона за устройството на съдилищата от 1976 г. постановленията на пленума на тогавашния Върховен съд са задължителни за съдилищата и особените юрисдикции, както и за административните органи, чиито актове подлежат на съдебен надзор.
Задължителният им характер означава, че им е придадена юридическа сила, приравнена на закон, и че несъобразяването в конкретен съдебен акт с тези постановления се приравнява на нарушение на закона. Законът за устройството на съдилищата е отменен още през 1994 г., но и следващите закони за съдебната власт потвърждават с известни корекции задължителната сила на тълкувателните актове. Прилагането им може да се изключи от ВКС, който като върховна съдебна инстанция има аналогични правомощия и функции, както и Върховният съд.
По принцип механизъм, който урежда съотношението между тълкувателната практика и промените в законодателството, има. Без изрично произнасяне на ВКС по отношение на конкретен тълкувателен акт той не следва да се прилага при две хипотези. Едната е законите, които тълкува, да са отменени или съществено изменени. Другата – да е постановен нов тълкувателен акт с различно тълкуване на същата или идентична по съдържание норма. Независимо от това непрекъснатите законови промени и ускорената в последните години тълкувателна дейност пораждат усещане за несигурност в стремежа си да правят точно обратното.
Често се създава впечатление за недопустимо коригиране на закона, при което съдебната власт изземва правомощия на законодателната. Но пък и с оглед качеството на последната това е както необходимо, така и неизбежно. Проблемът е, че тълкувателната дейност на върховните съдилища не подлежи нито на съдебен, нито на конституционен контрол, а може да бъде променяна само от тях и по тяхна инициатива. Резултатът е, че дори да бъдат в разрез със закона, включително и с основния, игнорирането им от съда не е гарантирано. Напротив, налице са явно противозаконни и противоконституционни тълкувателни актове, сред които и тълкувателни постановления, които бетонират порочна съдебна практика.
Тълкувателните правомощия на съда по Закона за съдебната власт са на свой ред дописване на тези в Закона за нормативните актове. Последният изисква разпоредбите на нормативните актове да се прилагат според точния им смисъл, а ако са неясни, да се тълкуват в смисъла, който най-много отговаря на други разпоредби, на целта на тълкувания акт и на основните начала на правото на Република България. Задължително тълкуване на нормативен акт дава органът, който е издал акта. Това означава, че при наличие на неяснота в закон тълкуването трябва да бъде направено от Народното събрание, като бъде обнародвано или разгласено по реда, по който е обнародван или разгласен тълкуваният акт.
Този ред обаче на практика не се прилага, а съдебната власт уточнява волята на законодателя, след като установи противоречиви актове в отделните съдилища. Според много юристи уредените в съдебния закон тълкувателни правомощия са противоконституционни и съответните текстове трябва да бъдат обявени за такива. Факт е обаче, че разумът на законодателя често липсва, а волята му е неясна или конюнктурна. В тези случаи, макар че е обвързано от нея, съдебното тълкуване помага за намиране на изход от конкретната ситуация.
Поисканата от Наказателната колегия на ВКС ревизия на тълкувателната практика обхваща както общи въпроси в наказателното правораздаване, така и уредбата на отделни видове престъпления. Сред първите са: събирането на доказателства във връзка с личността на обвиняемия; правото му на защита; гражданският иск в наказателния процес; подготвителните действия в първоинстанционния съд; съставът на съда; наказателната отговорност на непълнолетните лица; определянето на наказанието; рецидивът; освобождаването от наказателна отговорност; условното предсрочно освобождаване; статутът на вещите лица; правилата в отделни видове производства и др. Сред тях са и анахронизми – като приложението на Закона за другарските съдилища.
Сред втората група са: съставите за кражбата на обществено и лично имущество; транспортните престъпления; умишлените убийства; длъжностните присвоявания; хулиганството; документната измама; подкупа; незаконната търговия; природозащитното законодателство; делата за престъпления против социалистическото стопанство. Едно от постановленията, чиято отмяна се иска, е относно практиката на съдилищата за предотвратяване на престъпленията – т. нар. генерална превенция, която в условията на престъпния преход беше просто удобно забравена.
