На 22 ноември адвокатурата чества професионалния си празник и 130-годишнината от приемането на първия Закон за адвокатите през 1888 година.
Близо 14 000 адвокати в цялата страна приемат празника си и като повод за равносметка: някои с горчиво отчаяние от влошените условия за работа, сринатия имидж на професията и все по-ожесточените удари по гилдията отвън, но и предателствата „отвътре”. А други с някакво подобие на оптимизъм – с убеждението, че положението е толкова зле, че по-лошо просто няма как да стане и следователно: подобрението тепърва предстои…
Но всъщност истината е, че е било дори много по-зле. А годишнината от първия закон за адвокатурата е добър повод да погледнем откъде е тръгнала гилдията и какво е представлявала тя преди повече от столетие – тогава, когато са се „наливали основите” на новата, свободна България.
Държава на гола поляна
Представете си една току-що освободена от робство (според определението на съвременниците й) територия, на която чужда власт изгражда буквално от нищото нова държава. С няколко града от „европейски тип”, разпръснати из провинцията, столица, която тепърва се строи и около 3 млн. души население, сред което грамотните се броят на пръсти.
В тази нова държава освен да се напишат правила, трябва да се създадат съдилища и да се намерят достатъчно учени люде, които да раздават правосъдие. А да се осигурят и адвокати.
Само че как става това, когато подготвени кадри изобщо няма?
Правосъдие без съдии
През 1887 г. в Княжество България има 92 мирови, 22 окръжни и 3 апелативни съдилища. Има и един Върховен касационен съд. Съдиите са 231, като едва 9 от тях са във ВКС, а най-големият брой са мировите съдии. Прокурорите и техните заместници са 57. И най-важното: едва 19% от всички тези хора имат юридическо образование.
Най-тежко е положението в първите години след Освобождението, когато дори в Министерството на правосъдието юристите се броят на пръсти. Дори там, в министерството, (в което между другото за 20 години се изреждат 27 министри – някои само за по два-три месеца) се случило така, че да има „един-единствен юрист и той беше сам министърът”. …
Според свидетелствата на съвременниците, като съдии по онова време се назначавали учители, търговци, земеделци и куп други, с някакво образование – каквото и да е то. Включително и получено „на собствени разноски” в чужбина, което също се оказало проблем – защото по онова време в чужбина се приемали за студенти и хора без завършена гимназия.
Съвсем логично при тази "кадрова наличност", току-що създадената съдебна власт на нова България имала две основни характеристики: на първо място правораздаването било бавно. А на всичкото отгоре то (и тогава) било поставено под силен политически натиск и непрекъснати опити да бъде „яхнато” от политиците по начин, който да им осигури пълна безнаказаност.
Адвокатура без адвокати
Положението в адвокатурата е още по-тежко. До Съединението броят на адвокатите в Княжеството е 358 човека. Но какви?
Адвокатската професия се оказва твърде привлекателна за много хора с различно положение и минало. Както свидетелства Константин Иречек, "адвокатурата отначало беше съвсем свободна. На всеки ъгъл – адвокатско писалище. Бакали на 12 часа тичат в апелацията…" Тя представлява, по думите му, "едно чудно зрелище, когато наред с учени дипломирани юристи, някой делец от чаршията набързо заключваше своя дюкян, за да защитава клиентите си пред Апелативното съдилище".
Никола Ников – адвокат по онова време, разкрива интереса на бакали и файтонджии към професията и дава за пример файтонджията на починалия княз Александър I Батенберг, станал адвокат във Варна, въпреки умението му "да подписва само името си и то с голяма мъка".
В окръжно №4210 от 6 ноември 1882 г., подписано от министър Греков, се отбелязва не само "безчисленото множество адвокатстващи" но и тяхното "невежество" и „недобросъвестност", неспособност дори да напишат едно "прошение…".
По подобен начин обрисува състоянието на адвокатското съсловие и министър Г. Орошаков. Мотивирайки належащата нужда от специален закон, който да регламентира адвокатската професия, той пише следното: "Адвокатското съсловие се състои от лица, които могат да се наричат по-добре скубачи, отколкото адвокати. Канцеларски слуги, изпъдени писари, западнали бакали и даже бивши механджии – с една дума лица, които нямат практически нравствен и образователен ценз. Невежеството на такива защитници е поразително и техните защитни речи не са нищо друго, освен безсмислена върволица от думи"…
Попълването на съдийския и адвокатския състав с юристи обаче става бавно и трудно и отнема години – включително и заради липсата на специализирано учебно заведение, което да ги обучава. През 1880 година Петко Каравелов (тогава правосъден министър), предлага да се открие юридическо училище у нас. Три години по-късно е учреден юридически лицей в София, но той е открит едва през 1892 г., а първият випуск се дипломира през 1895 година.
Първите правила от 1888 година
Междувременно, през 1888 г., се приема първият наш закон за адвокатурата. Автор на законопроекта е д-р Константин Стоилов. Воден от разбирането, че "функциите на адвокатурата са почти толкова важни, колкото и ония на самите съдии", той формулира основната цел на закона – да се отнеме възможността "адвокатската професия да се упражнява от личности, които нямат необходимите морални качества и подкопават репутацията на цялото адвокатско звание". Т.е. целта е да се сложи ред в адвокатското съсловие и то да се превърне в истинска гилдия на професионално подготвени и нравствено устойчиви личности. Впрочем, любопитен щрих към историята е, че в Петото Обикновено народно събрание, което приема първия закон за адвокатурата, той се обсъжда от 38 депутати, вписани и като адвокати. Но едва трима от тях са с юридическо образование…
Така, още през 1888 г., за първи път се слага „цедка” пред желаещите да упражняват тази професия – въвежда се задължение те да притежават необходимия за адвоката нравствен облик и образование. Според закона, адвокати не могат да бъдат: чужди поданици, лица под 21 години, лишените от политически и граждански права с влязла в сила присъда, „осъдените на затвор за лъжовна клетва и свидетелстване, разврат, кражба обсебване, грабеж, разбойничество, изнудване, измама, злоупотребление на доверие, поправка на документи: лекарски свидетелства, марки, печати и други знаци, банкрутство, престъпления по служба и по адвокатско звание”, както и обявените и невъзстановени несъстоятелни длъжници, изключените чрез съда от държавна или обществена служба или от адвокатско звание, тези които се намират на държавна служба и на заплата и тези които са изтрити от списъка на адвокатите или адвокатските помощници.
Освен това, дори и вписани, онези адвокати и техни помощници, които не са си платили данъка за годината, не можели да практикуват професията си. „Запрещението” падало едва след като си разчистят сметките с хазната.
Със закона се въвеждат дисциплинарни наказания за тези, които не работят в интерес на клиентите си. А през 1898 г. се приема и задължителното условие кандидатите за адвокати да са завършили юридически науки и да са издържали държавен изпит, който да установи дали са годни да станат защитници.
Документите за вписване на адвокатите се подавали пред съответния окръжен съд, който ги разглеждал и издавал разрешение на кандидата да стане адвокат. Определението на съда подлежало на обжалване и пред Апелативния съд. Списъците на адвокатите се разлепяли във всеки съд и в затворите, а задължението списъкът на адвокатите да се публикува всяка година в „Държавен вестник” тръгва оттам – точно от първия закон за адвокатурата от 1888 година. Впрочем, още много от правилата му са валидни и днес и това е така, защото това са принципи в професията, които винаги са съществували.
В този закон за първи път се приема и тарифа за адвокатските хонорари. Редно е да се каже, че и още в онези години е бил предвиден първообразът на сегашната безплатна правна помощ: „Тъжащият се, който по коя да е причина не може да си назначи адвокатин, може да се отнесе до съда с молба той да му го назначи. В такъв случай, ако не се ползва с право на бедност, той е длъжен да представи или да обезпечи определеното според таксата възнаграждение за просимата защита, също и потребните пари за съдебни мита и други необходими за водене на делото разноски. Без това молбата за назначение на адвокатин се оставя без последствие. Но всяко бедно лице, което има съдба, може да се отнесе до председателя на съда, който след като се удостовери, че се ползва с право на бедност назначава му адвокат безплатно”, пише в закона.
130 години по-късно: в огледалния свят
Впоследствие, през годините, адвокатурата се изгражда като силна професионална гилдия, която излъчва едни от най-видните политически деятели на държавата и става неизменна част от елита на обществото – съвсем неслучайно броят на адвокатите сред хилядите избити и "безследно изчезнали" след 9 септември 1944 година, е внушителен.
Днес ситуацията е много по-различна отпреди 130-140 години – дотолкова, че нещата изглеждат огледално обърнати: юридически факултети – колкото щеш, дипломирани юристи – с лопата да ги ринеш, а вписаните адвокати не само не могат да "скубят" клиентите си, а в много случаи са съгласни да работят дори за по-малко пари, отколкото са задължителните им минимални хонорари – за да си осигурят поне хляб…
Единственото общо между ситуацията тогава и днешната май е в това, че в момента пак се пишат нови правила за адвокатурата. Защото тя отново се раздира от проблеми и има нужда от реформа, която да я изправи на крака и да й върне онези тежест и място в обществото, които й се полагат по право….
*В материала са използвани данни и цитати от книгата "Принципът на несменяемост на съдиите" от Евгени Йочев.
