В началните години на т. нар.преход всички знаеха, че има един Кръстник и името му бе Иво Карамански. В навечерието на тридесетата година от началото на изглежда безкрайния преход всички сме объркани. Не защото все още вървим към обетованата земя, подобно на Мойсей и хората му. Не. А защото все още има надежда, че на 40-тата година от началото на прехода, той най-накрая ще свърши и ще целунем мечтата си. Така поне пише в Библията.
Макар че под ръководството на нашите самозвани Мойсеевци рискът да се озовем там, откъдето тръгнахме, е очевиден. Те не чечат същата Библия, а друга. За тях свещена е истината, че не Господ е натиснал Космическия спусък, а Законът за обществените поръчки.
Ние пък сме объркани, защото се оказва, че Кръстникът не е един, а са безчет. За това съдим по появилата се информация, че не само финансовият министър Владислав Горанов живее в чуждо жилище безвъзмездно. Напротив, по неговите Мойсееви стъпки са поели поне още 500 висши държавни служители, които са обявили това в декларации пред комисията за отнемане на незаконното имущество. Излиза, че не само личният кръстник на Горанов, Иван Съриев, е толкова щедър към кръщелника си, та да му позволи да живее в голям апартамент в затворен комплекс. Щедри са били поне още 500 подобни нему. А колко още негласно вършат благодеяния за своите възпитаници – един Господ знае.
Объркването е голямо. Тези, които все още сме живи и помним Кръстника, знаем какво означаваше да целунеш пръстена му. Макар че в онези години такъв жест по-скоро имаше романтичен привкус, отколкото задължаващо за безприкословна самопожертвователност и безкрайна задълженост действие. Днес подобен жест има други измерения – ти на мене жилище, аз на тебе обществена поръчка. Или друг вариант: ти на мене къща, а аз на тебе безценна информация за конкурентите ти. И така нататък. А стойността на такива жестове се измерва с милиони левове.
Заради такива кръстници и заради кръщелниците им се въртим в пустинята и краят му се не види.
