"Меня сегодня Муза посетила.
Посетила, так, немного посидела и ушла."
Владимир Висоцки
Преди година музата на европредседателството посети управляващите и лично Бойко Борисов, поседя няколко месеца и си отиде. Политическото вдъхновение се изчерпа, останаха няколко култови лафа ("преди ни представяха като най-бедната и корумпирана страна в съюза, а сега …", или "егоизмът си отиде от Западните Балкани") и толкоз. Неотдавна правителството прие постановление за закриване на специално създаденото министерство, с което ще бъдат заличени последните следи от това чутовно начинание. Експертите, чийто натрупан опит и професионализъм бяха изтъквани като основен положителен резултат, ще си търсят късмета другаде или просто ще останат на улицата. С изключение на "нашите" момчета и момичета, разбира се.
Има редица причини да се върнем към темата как бе подготвено и проведено първото българско европредседателство и какви реални резултати донесе. Първата, чисто формална, е, че като приоритет № 1 в правителствената програма за управление фигурира "успешното” европредседателство (каквото и да значи това). Няма да издребняваме относно безпрецедентния факт, че нито една друга държава, домакинствала за пръв път председателство на Съвета на ЕС, не е записвала подобен приоритет в аналогичен стратегически документ. Нито има смисъл (засега) да се спираме на болната тема за изпълнението и отчитането на въпросната правителствена програма. Но след като програмата се приема с решение на Министерския съвет, това би трябвало да поражда някакви отговорности. Или не?
Ако разгледаме предвидените в този първи приоритет на програмата мерки, ще установим две ясно обособени групи. Първата включва общи формулировки, за които е невъзможно да се оцени степента на изпълнението им ("утвърждаване на българските позиции в общността") или тривиални, рутинни дейности ("стриктно да се изпълняват мерките от плана за подготовка").
Втората група задачи също са лишени от конкретност и са практически неизмерими, но поне не будят съмнение относно получения (нулев) ефект. Да вземем за пример целта да се постигне "повишаване на сигурността, икономическата активност, защита на правата на потребителите и защита на интересите на българските общности зад граница". Едва ли читателите ще имат проблем сами да преценят, но все пак да дадем един пример – злополучния пакет за мобилност, иницииран от френския президент и политически подкрепен от българския премиер при визитата на Еманюел Макрон у нас (ех, това прочуто българско гостоприемство).
Тези дни бе съобщено, че транспортните министри на страните от Европейския съюз са постигнали "компромисно" споразумение за реформата в международните пътни превози. В какво се състои компромисът не е ясно, при положение че десетина държави са били против, а дежурните бунтари Полша и Унгария направо определиха решението като "непропорционално", "дискриминационно" и "протекционистично". Нашият министър Росен Желязков заяви, че ако трябва, дори ще се води дело в съда на ЕС в Страсбург, но ние знаем добре как завършват типичните български закани. Така, след фалшивите пролетни фанфари, че интересите на българските превозвачи са били защитени, дойде още един звучен, зимен шамар. Защото въпросното "компромисно" предложение е лансирано от Австрия, страната, която пое председателството от България, а това показва, че нашето правителство не е направило нужното, за да договори поне минимална приемственост, съответстваща на националните ни интереси.
Друга важна причина да разгледаме реалните резултати от българското европредседателство е необходимостта от точна преценка доколко са намерили реализация обявените български приоритети. Вярно е, че нито една държава няма пълна свобода на избор на приоритети не само защото те трябва да бъдат важни за целия съюз, а и защото се съгласуват допълнително в "тройката". Но особеното в нашия случай бе, че въпреки формално посочените четири приоритета цялото българско внимание бе съсредоточено върху "европейската перспектива за Западните Балкани".
Независимо от големите хвалби от страна на правителството и помпозните масови мероприятия днес е ясно, че не само няма съществен напредък, а напротив, процесите в региона се влошават и достигат кризисни измерения. Австрийският канцлер няколко пъти отбеляза колко е важна европейската перспектива за Западните Балкани, но нищо повече. На срещата в София Борисов успя да прилъже Тачи и Вучич да си стиснат ръцете, но днес отношенията между Сърбия и Косово са много по-лоши, отколкото преди година (това, разбира се, не е българска вина). Налице са реални, обезпокоителни стъпки за реализация на уж измисления геополитически проект "Велика Албания" с непосредствени рискове за целия регион. Подписването на споразумението между Гърция и западната ни съседка не доведе до успокояване на обстановката – напротив. Засега не се наблюдават положителни резултати и от договора за приятелство между България и Македония. С една дума, повдигането и преекспонирането на една иначе важна тема без реални перспективи за действителен напредък може да се оцени единствено като неуспех.
Именно крайната обсебеност с един внушен отвън приоритет като Западните Балкани е пример за твърде слабите способности на българските политици и институции да разработват и прилагат политики за защита на националните интереси от истински голям, европейски мащаб. В резултат на пренебрегването на останалите възможности ние пропуснахме да поставим въпроси, важни за нас, и редица други по-малки европейски страни. Вярно, на някого сме угодили, но каква е ползата от това за перспективите на българската нация и държава.
Накрая, очертава се още един безспорен негативен факт – липсата на желание и способност за задълбочен анализ на силните и слабите страни на българското европредседателство. За това поне никой не ни пречи освен некадърността на властимащите. Но, както често се е случвало, българската управляваща класа няма равни в способността да похабява и захвърля ценни възможности. Може би защото Музата на глупостта и суетата е тук и не желае да си тръгне.
Александър Маринонв
