Новината бе очаквана, но попари с вряла вода предизборните мечти на ГЕРБ за политико-финансов триумф "ERM II" на предстоящите избори. Според заместник-председателя на ЕК Валдис Домбровскис, България може да влезе в еврозоната най-рано след три години – през далечната 2022 година. И това е най-оптимистичният сценарий. Който е и най-труден за постигане. Реалният хоризонт е поне едно десетилетие напред – някъде около 2030 година.
Впрочем има един въпрос, на който властта не дава отговор засега, защото една по-реална оценка на българските възможности към днешна дата би разсеяла като бурен вихър синьо-розовата мъгла от мечтите на властта за някакъв колосален евро успех точно преди изборите. А питането е съвсем просто:
"Готова ли е българската финансово-банкова система и реалната икономика на страната за влизането в клуба на еврото? И защо страни като Дания, Швеция, Полша и Чехия не планират засега подобен решителен ход като приемането на еврото?"
Отговорът на първия въпрос е категорично "Не!" Слабата българска икономика, генерираща продукция с ниска добавена стойност и страдаща от ниска производителност на труда – около 30-40% от средноевропейската, няма място в еврозоната. Примерът на Португалия, Гърция и дори на Италия доказва до какви дисбаланси могат да стигнат онези бедни роднини, когато застанат на стартовата линия, където ще си мерят силите с богатите и балансирани стопанства от Стара Европа.
Вярно е, че политпатриотите могат и да се вбесят от тези мисли, но такава е истината. И не е нужно да забиваме подобно на щрауси главите в пясъка на мечтите. Страни като Чехия и Полша, които са далеч по-напред от нас в пазарното си развитие, засега изобщо не мислят да приемат еврото вместо злотата и кроната. И причините за това са съвсем ясни: и двете страни не се чувстват готови да се конкурират фронтално с германската икономика.
Впрочем и богати икономики като стопанствата на Дания и Швеция категорично се държат за своите национални валути – кроните, които – при една балансирана и разумна политика на централните им банки, създават допълнителни конкурентни предимства пред страните, където еврото се е наложило като единствена парична единица и които зависят изцяло и напълно от решенията на ЕЦБ.
На другия край в ЕС е бедната България. Първо, чииито банки не са съвсем готови – като размер на активите, балансовите си числа и генерираната печалба, да оперират наравно с финансови гиганти от страните в еврозоната. Горчивият опит на Гърция – а отчасти и на съвременна Италия, доказва точно това.
Второ, фирмите у нас все още не са достатъчно силни икономически, за да действат като равни в една пазарна конкуренция без никакви предимства.
Опитът обаче сочи, че само икономики, генериращи високи нива на добавена стойност, могат ефективно да преживяват в средата на еврото. Но българската икономика не е сред тях. Тя страда и от най-ниската в ЕС производителност на труда. Структурата на българския износ пък е неадекватна на съвременните индустриални технологии, така че обрича страната на дълголетна бедност. Резервни части, земеделски продукти, храни, суровини и текстилни изделия – всичко това с малка или с нищожна степен на преработка, плюс малко софтуер от аутсорсинга – и това е!
Дори Виетнам и Тайланд имат по-добра структура на износа си вече. И ще постигнат по-високи заплати още в близко бъдеще. Докато ниските трудови възнаграждения в България да доведат до неконтролируем внос на неквалифицирана работна сила у нас.
Така че хайде да не казваме "Хоп!", преди изобщо да можем да скочим. Вярно е, че приемането на еврото носи позитиви като по-ниски лихви, по-прозрачно формиране на паричната политика и предвидимост на бизнес средата, но поне по монетарна политика, съставна част от тези предимства, ние отдавна сме на "Ти" чрез валутния борд. За да влезем обаче с вдигната глава в еврозоната, ни трябват нов тип структурни реформи и една ускорена индустриализация в свят, който почти на бегом навлиза в цифровата епоха. А това е съвсем нова действителност, в която няма място за предизборни или за политикономически сметчици.
