Управата на държавата продължава да се напъва да вкара тази година България ако не в Еврозоната, то поне в чакалнята й – или ЕРМ2. И това не е никак добре. Но какво да се прави, когато на европейските и на местните избори тази година властта отива с празна кошница, ако не броим пълната със скандали кофа на провалите, която вече започва да прелива и да осмърдява всичко наоколо.
Какво обаче ще спечелим и загубим ако въведем още сега еврото като местна валута вместо да си запазим за десетина и повече години напред лева? Първо, разходите на бизнеса ще са в евро, вместо в левове. Това може да донесе нещо на износителите, защото ножицата между европейската инфлация и българската е доста голяма и поне досега това дава на нашите износители допълнителни възможности да се състезават ценово със западните си конкуренти като запазват един приличен марж на печалбата. С една дума нискокачествена стока на ниски цени.
Второ, влизайки в еврозоната българската икономика, доколкото все още я има, ще се конкурира наравно с германската, френската или холандската икономики, което днес е напълно невъзможно. Италия е типичен пример за това как едно относително слабо стопанство, по евро представите, не издържа на прякото състезание с германското или с австрийското производство, например. Затова от Апенините периодично се носят настойчиви викове за излизане на страната от еврозоната и за връщане на лирата. А това е много поучително, предвид факта, че нашата икономика е още по-слаба от италианската и дори от гръцката.
Трето, самото влизане в еврозоната и смяната на лева с общата валута ще доведе до неизбежен и остър еднократен инфлационен скок, а оттам и до допълнително снижаване на жизненото равнище на хората. Защото е повече от ясно, че ни чака почти двукратно свиване на размера на работната заплата, но при значително по-висок скок на цените. Просто такава е психологията на т. нар. български търговец и бизнесмен. Спекулативните нагласи са в кръвта му и затова той периодично реве срещу валутния борд и иска връщане на лева към някакъв плаващ курс. Една история, която я знаем много добре от периода 1991-1997 г. – време на спад и хиперинфлация, но и на лесни пари с валутни спекулации.
На този фон става обяснимо защо дори страни с мощни и стари пазарни икономики като Швеция и Дания не искат да влязат в еврозоната, а запазват засега националните си валути. Същата политика следват и Полша – със злотата и Чехия – с кроната. Докато при нас, поради валутния борд, количеството на левовете извън БНБ зависи, най-общо казано, единствено от запасите резервна валута в Централната банка. Но ако приемем еврото, емисията на нови книжни пари ще е правомощие единствено и само на ЕЦБ, докато БНБ ще може да сече само евромонети. Но нали не си представяме една държава, в която целокупното население мъкне по джобовете си само монети в евро за да задоволява дори минималните си нужди? Вярно, е че при българските доходи днес няма да се налага да се изгърбваме чак под тежестта на металните евромонети, но кой знае какво ни очаква в бъдеще.
Затова днес, вместо да чукаме на вратата там, където не ни искат, е по-добре да се заемем с нещо реално – изграждане на модерна цифровизирана икономика на базата на високите технологии. Но какво да се прави? Нали идват избори и властта вече трепери от страх за резултатите.
