Войната за парцелирането на радио-телевизионния ефир – 70% чужда музика, 30% българска – се води още от влизането в сила на Закона за авторското право и сродните му права (ЗАПСП). Ще рече – от далечната вече 1993 година. По онова време „статуквото“ беше съвършено различно: изключително много качествени поп и рок изпълнители, десетина частни радиостанции, една частна регионална ефирна телевизия и… никаква чалга. С други думи – „семенцето“ не покълна поради липса на обективни условия. Защото да парцелираш ефира на националните мастодонти – БНТ и БНР, си беше повече от срамно. Тъй де – не може да получават държавни пари, за да популяризират българската култура, и в същото време да ги задължаваш да правят това…
Три петилетки по-късно, когато частните електронни медии надхвърлиха като брой статистическите числа 150-200, чалгата беше призната за културен феномен, а съвременната българска музика изпадна в забвение и въпросът с парцелирането на ефира отново беше поставен на дневен ред. Този път с аргумента, че над 90% от отчисленията по ЗАПС, събирани от организациите, занимаващи се с колективно управление на права (по-специално „Музикаутор“ и „ПРОФОН“), заминават зад граница. А за българските творци, продуценти и изпълнители остават
някакви си жалки трохи, които и за по пет бири месечно не стигат (образно казано).
Резултатът също беше никакъв. Само че оправданието на т. нар. компетентни инстанции – Министерството на културата, правителството и парламента, беше различно. И… донякъде логично: частните радиа и телевизии са частна собственост, която по конституция е неприкосновена. Тоест – държавата няма право да заповядва на медийни собственици да пускат българска музика, по колко пъти да я пускат и по кое време на денонощието да става това. Примерно – час и половина сутрин, два часа по обед, час и половина привечер и два часа и половина през нощта.
За последно, идеята за въвеждането на квота от 30% българска музика в българския ефир бе реанимирана през 2017 година. За разлика от предшествениците си Стефан Данаилов (светла му памет) и Вежди Рашидов, които горещо подкрепяха идеята, но на практика не направиха абсолютно нищо, министър Боил Банов отсече:
българското общество само трябва да реши
какъв процент българска музика трябва да излъчват националните обществени медии.
На пръв поглед – прекрасно, защото популярната музика отново е във възход, а страстите чалгарски – на път да се охладят . По същество обаче, министър Банов елегантно сви параметрите на авторските щения единствено до… БНТ и БНР. Защото, колкото и да не им се иска на българските композитори, текстописци, аранжори, продуценти и изпълнители, частните електронни медии не са обществени, а комерсиални. И на техните собственици наистина никой няма право да им нарежда какво да пускат и какво да не пускат. Освен ако парламентът не направи съответните законодателни промени, а
Конституционният съд не ги отмени като противоречащи на основния закон.
Примерите, с които министър Банов онагледи тогавашната си позиция също са много вехти. В държавите членки на Европейския съюз подобни спорове се водят от десетилетия. И тази идея има както горещи привърженици, така и крайни отрицатели. Дори в страни като Франция и Полша, където 30-процентните квоти на френските и полските творци, са законодателно фиксирани т от десетилетия.
Последният напън е пресен – от средата на месеца, когато с решаването на проблема се захвана коалиционният партньор на ГЕРБ – коалицията „Обединени патриоти“.
На 21 февруари 2020 г., група от 11 народни представители, начело с лидера на НФСБ Валери Симеонов, внесоха Проект за изменение и допълнение на Закона за радиото и телевизията. Четивото им не е дълго – една страница разпоредби и
шест страници мотиви в стил притопляне на манджи,
остарели още преди половината от вносителите да са тръгнали на училище.
Уникалното в случая е, че депутатите – вносители за първи път в историята на българския парламент – хайде, да речем за последните 70 г. – създават… чл. 19а1. Дааа, оказа се, че не е правописна грешка, а втори член 19а с индекс 1 (ако трябва да си послужим с жаргона на таксиметровите диспечери).
Както и да е. По-важното е какво гласи този нов чл. 19а1 от Закона за радиото и телевизията (правописът е оригинален). Цитираме трите най-важни алинеи:
(1) Най-малко 1/3 от дневното музикално съдържание на радио и телевизионните програми, като се изключат новините и спортните предавания, рекламите и филмите, трябва да е предназначено за българска музика, създадена от автори, поне единият от които е български гражданин.
(2) Най-малко 1/2 от българската музика с текст, която звучи в радио и телевизионните програми по ал. 1 трябва да е предназначена за музика, придружена с текст на български език.
(3) Съотношението по ал. 1 и ал. 2 трябва да бъде постигнато всеки ден в часовия пояс между 06.00 и 22.00 часа.
А към чл. 126 от ЗРТ е прикачена шеста по ред алинея, според която всеки, който в рамките на едно денонощие,
наруши квотния принцип, подлежи на глоба в размер от 5000 до 20 000 лева.
Оттук нататък работата би трябвало да е ясна: повече българска музика в ефир, повече приходи за българските композитори, текстописци, аранжори, продуценти и изпълнители.
Дали обаче това ще се случи, е много сложен въпрос. Особено на фона на утвърдената порочна практика, според която поне 70% от електронните медии задължително си правят оглушки, стане ли дума за плащане на отчисления по Закона за авторското право и сродните му права!
Така че горещо препоръчваме на коалиция „Обединени патриоти“ да направят и следващата крачка в посока към утвърждаване на българската култура: на всеки оператор, който откаже да плаща отчисления по ЗАПС, СЕМ тутакси да му отнеме лиценза!
