Александър МАРИНОВ
Кризата, породена от COVID-19 и най-вече от мерките за овладяване на пандемията, удари всички страни и общества, но не в еднаква степен. Досегашните и предстоящи щети у нас се очертава да бъдат тежки преди всичко заради трайното и умишлено деформиране на ролята на държавата и пороците в модела на нейното управление. В продължение на дълги години целенасочено бе предизвикан разпад на цялата публична среда и ключови обществени системи. Кризата просто освети тези недъзи.
Навсякъде избиха като плесен съзнателно породени и поддържани деформации, обслужващи интересите на тесни политико-икономически групи в ущърб на публичния интерес и бъдещето на нацията. А, както посочва икономистът Димитър Бъчваров, фундаментът на всяко развитие е качеството на публичната среда, която на свой ред се нуждае от държавност – инструментариум за поддържане и защита.
Но идеята за нормална публична среда започва от откритостта, обосноваността и отговорността на властите, разбира се. У нас в условията на криза правителството прояви в пълен мащаб характерния си
патологичен страх от нормална отчетност
и крайното нежелание да информира хората за проблемите и реално постиганите резултати.
В продължение на цял месец – от 15 април до 14 май – липсваха официални данни за броя на регистрираните безработни. Както отбелязва икономистът Ваня Григорова: „Няма публична информация колко са официално безработните в момента. Според справка на Агенцията по заетостта, публикувана на 15 май, новорегистрираните безработни за април са 87063. А колко са реално безработните никога няма да научим, тъй като голяма част от хората работят без договори.”
Проблемът обаче не е е само в непълната и неточна информация, а в липсващия институционален капацитет за социална подкрепа. Този дефицит не е от вчера. През последните четири десетилетия политическата мода бе диктувана от командата „да изтласкаме назад държавата”, формулирана от баронеса Тачър. Но във времена на криза като днешната първостепенно значение придоби именно способността на държавите да подкрепят – и то безвъзмездно – тези които се нуждаят (индивиди, семейства, бизнеси). Днес навсякъде по света гласовете за „изтласкване на държавата” замлъкнаха, а изригна хорът, призоваващ за активно намесваща се държава.
Само че държавите бяха„смалявани” твърде дълго и сега техните възможности за справяне с кризата – особено чрез безвъзмездна подкрепа – са твърде ограничени. Както и в други области,
България не само следваше общата повеля
за омаломощаване на държавата, а го правеше особено старателно. В съответствие с идеологемата държавният бюджет акумулира сравнително скромен ресурс и данъчната система бе прекроена по съответния замисъл – извършваното преразпределение да не променя значително първичното разпределение (принципът „Който могъл, взел”). Между другото, отново ще се позова на икономиста Димитър Бъчваров, който задава реторичния въпрос: „Данъците и регулациите ли прогониха поне един милион българи през последните 30 години? Нима те отидоха в страни с по-ниски данъци? Не, отидоха в страни с по-високи данъци и по-стриктни регулации. Отидоха в по-добрата публична среда.”
Изминалите три месеца от началото на кризата показаха, че при такава архитектура държавата не може да предоставя адекватна, навременна и ефективна социална защита, дори и да иска. Сравнението с повечето европейски страни и това, което техните правителства направиха, за да подпомогнат гражданите си, е унизително за всеки мислещ българин и показва, че заслужено „водим” в повечето класации (отзад напред).
В интерес на истината, държавата (или по-точно този, който я управлява) не прояви особено желание да помага, а за сметка на това изведнъж изригна в поредица инициативи за намеса в икономическите дейности. Което само по себе си не е укоримо, ако не бяха две съществени обстоятелства – сбърканата логика (ако въобще може да бъде проследена такава) и движещият мотив на активността, т.е. интересите.
Само за половин година правителството и подкрепящото го мнозинство в парламента обявиха и започнаха практически стъпки за създаване на Държавен ВиК холдинг, след това направиха държавата (практически) монополист в хазарта, а в разгара на кризата се заеха да градят и Държавна петролна компания, и държавна структура за туристически резервации.
Нека вземем
идеята за държавното бензинджийство.
Досега не е представен нито един сериозен управленски аргумент за създаването на Държавна петролна компания, както нямаше и при другите цитирани подобни начинания.
Такава мащабна промяна, която при това ще се извърши с публични средства, изисква категорично оценка на въздействието. Но такава няма, както нямаше и при Държавния ВиК холдинг, в чиито дълбоки води потънаха един милиард лева. Предлагат ни „аргументи”, че така пазарът на горивата щял да стане „още по-безпроблемен”. В допълнение ни успокояват, че бюджетът нямало да плаща, а бъдещата държавна компания щяла да влага собствени средства (чудно чии ли ще са те, а ако са заеми, кой ли ще ги гарантира). Други дейности, които засягат много повече хора, като търговията с лекарства, създават не по-малко проблеми – както знаем, няма общински център с една бензиностанция, но има немалко такива с по една аптека. Въпросът дори не е за цените, а въобще за възможността да си купиш лекарства. Да не говорим за достъпа до здравни грижи. Но там призивът е да се закриват съществуващи общински болници, а тук – да се откриват нови държавни бензиностанции.
Финансовият министър си припомни, че като студент е научил мисълта на Адам Смит, че „при конкуренцията личният интерес поражда всеобщото благо”. Но не видя проблем в това, че държавата ще бъде както държател на складове и търговец, така и регулатор, който определя правилата на пазара, вкл. размера на данъците. Което означава по презумпция, че няма да има равнопоставеност именно от гледна точка на политическата (регулаторната) власт.
Подходът на правителството за заобикаляне на регулатора (КЗК) е доказателство за увреден институционален капацитет – неспособност да се гарантира регулация, поддържаща нормална конкурентна среда. Правителството отрича да има такъв проблем, но логиката на поведението му го потвърждава. Само че целта не е да се нормализира конкурентната среда, а да се подчини на определени интереси.
И тук стигаме до сакралния въпрос –
на кого е изгодна тази внезапна хиперактивност?
Не е необходима особено проницателност, за да видим, че схемата е една и съща – държавата се намесва, пренарежда даден сектор, а след това там започва да се просмуква някакъв частен интерес – бил той икономически или политически. Неслучайно бе обявено, че първите държавни бензиностанции, които ще продават с „разумна и минимална надценка и на ниски крайни цени”, ще заработят до началото на следващата пролет, когато страната ще е в предизборна кампания.
Ако се върнем към класиците на политикономията, тук пипа не „невидимата ръка на пазара”, а сноват малките пакостливи ръчички на тези, които смятат държавата за своя собственост.
