Александър МАРИНОВ
Задълбочаващият се конфликт между властта и (официално) сочения за най-богат българин Васил Божков привлича неотслабващо внимание, макар и с полярни нюанси и интерпретации. Какви са истинските намерения на бизнесмена може само да се гадае, но че следва внимателно обмислена логика на поведение е очевидно. Самият факт, че Божков признава участието си в деяния, противоречащи на нормите на закона (макар и не тези, в които го обвиняват), за да уличи опонентите си, показва, че намеренията му са сериозни. Как ще се развива този конкретен сблъсък е интригуващо, но в случая ще го разгледаме от друга гледна точка – като елемент от поредица взаимосвързани процеси и събития.
Атаките срещу бизнес фигури и структури не са новост за този модел на управление. Обикновено става дума за случаи, които не са еднозначни, т.е. атакуваните лица и практики съвсем не са безукорни, въпреки че дълго време (по някаква причина) са били толерирани от институциите. През последните месеци обаче властимащите предприеха поредица от враждебни действия срещу хора, които не просто са много богати и влиятелни, а дълго време са били в много близки (в най-различен смисъл) отношения със самия връх на властовата пирамида. Тази близост не стана ясна сега, но новото е друго – появиха се доказателства, че тя е била толкова силна и сериозна, че (както се разбра и от заявленията на Васил Божков) заради нея отговорни
държавни органи са вършили скандални неща.
Съвсем логично, притиснати до стената, новите „обществени врагове” засега се отбраняват по-скоро с предупредителни изстрели, но ясно дават да се разбере, че са готови на битка за оцеляването си. За разлика от предишните жертви на подборния отстрел, новите „мишени” са опасни не само с финансовите си ресурси и мрежи за влияние, а и с притежаваната информация за общите начинания с ключови фигури във властта. Трудно можем да си представим, че хора, оцелели през кръговете на ада на българския преход, не са се подсигурили срещу обрати като днешните. Особено съществено е, че не става дума за изолирани случаи, а за цялостна кампания за прочистване на икономическия терен, респективно, отпорът вероятно ще бъде организиран.
Това предположение се потвърждава от събитията през последните седмици. Подобно на откъртила се лавина, бушува неспирна поредица от разследвания и разкрития. Вярно е, че засега те се основават „само” на публично достъпна информация, но координация несъмнено има и това личи от градиращия подбор на болезнено уязвими теми и обекти. Още по-неприятни перспективи за правителството вещае явното намерение за
„интернационализиране” на скандалите и разкритията,
особено в контекста на изтеклите записи на премиера и на земеделския министър, където пряко са засегнати европейски институции и политически фигури. Нека прибавим и персоналните обвинения на Цветан Цветанов срещу Бойко Борисов и Томислав Дончев за „руска връзка”, които пък имат друг (задокеански) адресат.
Властта, според някои в резултат на пълно самозабравяне, е на път да обедини срещу себе си конгломерат от разнолики опоненти, които при нормални обстоятелства едва ли биха намерили общ език. Друго възможно (и все по-вероятно) обяснение е, че става дума за нова фаза на изостряне на непреодолими вътрешни противоречия между отделни центрове на политическа и икономическа власт, в която дилемата е кой да послужи за изкупителна жертва. А за да изпълни предназначението си (да уталожи обществения гняв и същевременно да запази системата непокътната), тази жертва трябва да е достатъчно впечатляваща – поредният малък бушон няма да свърши работа.
През последните дни, особено след публикувания запис на глас, който удивително прилича на този на Борисов и интервюто на Цветан Цветанов, се засилва впечатлението, че атаките отвън и отвътре (на цитаделата на властта) съвпадат неслучайно. Ясно е, че към последните цитирани инциденти Васил Божков няма пряко отношение, въпреки че признатото от говорещия във въпросния запис „насъскване” на КФН срещу „Еврохолд” потвърждава тезата за нерегламентираното използване на държавни органи за лични цели.
Но, както посочват някои наблюдатели, публикуването на записа е сериозен удар не толкова само по себе си, колкото заради демонстрираната уязвимост в най-близката среда на Борисов. Както бе посочено, много е вероятно премиерът да знае кой го е записал, но да не смее да го назове и да поиска мерки срещу него. Също в този дух на предположения се изтъкват и някои любопитни образи в „контра-комикса" (клипчето) на Борисов. Размяната на заплашителни намеци в най-тесния кръг на властта обаче носи голям риск от имплозия.
Така стигаме до следващите два въпроса –
ще сработи ли избраната от властта тактика
на демонстративно неглижиране на скандалите и какви биха могли да бъдат по-нататъшните сценарии на удържането й?
Съчетанието на показен непукизъм („забавляваме се”) и истерични ответни удари, чрез познатите рупори за омаскаряване, илюстрира объркването и страха в личното обкръжение на Борисов. Тази тактика в сегашната ситуация е определено губеща, защото дава възможност на Божков и на другите противници да държат инициативата и да поднасят нови и нови неприятни изненади на правителството. Голямата щета вече е необратима– ако не симпатията, то поне интересът на обществото е на страната на бизнесмена. Много хора по обясними причини не го харесват, но приемат сериозно неговите твърдения и така постепенно се налага масовото убеждение, че говори истината. В допълнение, всеки ден излизат нови и нови потвърждения на неговата версия, при това идващи от различни източници. Подобна комуникационна щета трудно може да бъде компенсирана, най-малко с помощта на избраната тактика.
Възможните варианти пред властта не са много и нито един от тях не е окуражаващ. Дори да не изскочат някакви „смъртоносни” разкрития, които незабавно да срутят правителството, избраното от Васил Божков „мъчение на китайската капка” има не по-малко разрушителен ефект.
Голямото главоболие пред Борисов и ГЕРБ
вече не е как да издържат до редовните избори догодина напролет, а как да минимизират всекидневно нарастващите щети. В нормална ситуация противниците им биха могли с удоволствие да ги оставят да се пекат на запаления от самите тях бавен огън. Но ситуацията не е нормална. България е като между митичните чудовища Сцила и Харибда. От една страна ни притиска задълбочаващата се икономическа криза, влошена от неадекватните социално-икономически мерки на властта по повод на пандемията. От друга страна обществото бързо се радикализира, особено под влияние на всекидневните разкрития за нови и нови золуми на властимащите, които все по-убедително показват, че недъзите се дължат на системни, а не на лични пороци.
Тези процеси се развиват бързо и упованието на прословутото народно овчедушие може да изиграе много лоша шега не само на самозабравилите се властници, но и на привържениците на съзидателното реформиране на модела на управление на държавата и на отношенията й с гражданите.
