Ще падне или няма да падне Бойко Борисов? Ще загуби ли току-що укрепената и разширена власт ГЕРБ? Това е въпросът. Впрочем питането трябва да бъде формулирано иначе – не дали, а кога и как точно ще се случи видимото сгромолясване. Защото лавината вече тръгна, макар и не всички да го виждат.
Доста отдавна, още в розовия период на това управление, предупредих, че избраният стил на управление и манталитетът, който го обуславя, ако не бъдат бързо преосмислени и преодолени, ще свършат зле и за управляващите, и за управляваните. Като инструментариум на държавничеството
милиционерщината е атавизъм
nbsp;
управленска философия, необратимо запратена в историята. И то не поради безусловното налагане на някакви абстрактни демократични ценности и принципи. А защото е тотално непригодна в съвременния свят – свят турбулентен, зареден с преливащи една в друга кризи, свят, в който границата между управляващи и управлявани е повече от условна. Днес истинското изражение на силното управление и силните лидери е не способността да налагаш волята си (дори да си прав), а реализираното умение да водиш диалог и да правиш компромиси, чрез които да сплотяваш в името на общи стратегически цели.
Управление като това на ГЕРБ няма и теоретични шансове да успее; може би най-красноречивият пример е бързото срутване на един сходен по авторитаризъм и конфронтационност (макар и доста по-образован) режим като този на Виктор Орбан и Фидес в Унгария. Това е неоспорим закон на днешната политика: управлението, основано на диалог и партньорство, не ти гарантира трайна и успешна власт, но управлението, разчитащо на груба сила и едностранно налагани решения, е сигурен и бърз път към загуба на властта.
Ръководството на ГЕРБ, хората, които го съветват, по-широките активистки среди на партията обаче не направиха дори и опит да се замислят относно принципната обреченост на
подхода с рогата напред
Не мога да преценя доколко причината е липсата на интелектуален капацитет или опиянението от лесните победи. Това вече не е и особено важно, ако изключим потвърждението на всеизвестната истина, че управлението на държавата не е за всяка уста лъжица. Човешките закони понякога (у нас твърде често) прощават грешките, но иманентните, вътрешни закони на политиката и държавничеството са безмилостни към тези, които ги нарушават. Няма значение дали причината е незнание или погрешна преценка, краят винаги е един и същ.
Това е жалко, защото ГЕРБ имаше шанса да постигне нещо много важно. Нямам предвид бързи и съществени промени в състоянието на основните сектори и в стандарта на живот на хората – такива не бяха възможни през 2009 г., още по-малко сега. Говоря за най-важното – ГЕРБ можеше (на основата на правилното назоваване на грешките и пороците на предходните управления) да положи началото на национално обединение в името на голямото усилие, което единствено може да ни помогне. Най-големият провал на това управление не е в един или друг конкретен неуспех, довел до влошаване живота на дадена прослойка, а в безспорния факт, че днес държавата и нацията
са по-разединени
отколкото преди две, пет или десет години. В значителна степен това разединение се дължи не на обективни трудности, а на целенасочените, подли и нечестни усилия различни групи да бъдат насъсквани помежду си, за да бъдат по-лесно държани в подчинение.
Днешните апологети на древното правило Разделяй и владей обаче пропускат, че то е било измислено за държане в подчинение на поробени народи. Никой разумен политик не си и помисля да го прилага спрямо собствения си народ, защото знае, че в тежък момент най-ценният политически капитал ще бъде възможността този народ да повярва на водачите си и да ги последва единен в тежки премеждия. Днес вълната на недоволство и съпротива срещу управлението на ГЕРБ се надига бързо, именно защото буквално всеки ден различна прослойка на българското общество разбира, че е била съзнателно лъгана и настройвана срещу останалите.
Включително тези общности, които наистина дадоха гласа си за управляващите на изборите през октомври. Да, сигурно има немалко като онзи агонизиращ животновъд от телевизионен репортаж, заявил, че няма да подкрепи протеста на зърнопроизводителите, защото печелели повече от него. Но все повече разбират, че заедно потъваме и няма особено значение кой ще успее да се задържи още малко на повърхността.
Водещите фигури на ГЕРБ и лично Бойко Борисов нарушиха многократно и друг важен закон на политиката, който също не прощава:
лъжи по-малко
и само при крайна необходимост. В днешните времена на тотално информационно покритие и разнообразни канали на осведомяване нищо не може да бъде скрито, дори да си опитомил преобладаващата част от медиите.
Всеки член на кабинета начело с премиера днес може да бъде уличен в изричането на десетки съзнателни неистини и именно тази тотална заблуждаваща пропаганда бе един от основните фактори за изборния успех на ГЕРБ. Бруталният шокиращо рязък следизборен завой на 180 градуса може да говори за липса на професионализъм и лош вкус, но това не променя същността на проблема – месеци наред управляващите са поемали ангажименти и са подписвали споразумения с ясното съзнание, че няма да ги изпълняват.
Такова нещо никой не прощава. Когато социалистическият премиер на Унгария Ференц Дюрчани заяви (на закрито заседание на парламентарната група на партията си) Лъгахме от сутрин до вечер, унгарците масово излязоха на улицата. Онези, които разчитат на това, ние не сме като унгарците, може да се окажат жестоко излъгани. Най-важното не е кой контролира съобщенията за броя на участващите и покритието на протестите, а каква е обществената реакция. В такава обстановка да изискваш редовите железничари да платят с работните си места за далаверите на недосегаеми мениджъри и техните политически покровители и в същото време да очакваш да получиш разбиране и подкрепа от обществото за такава позиция, е знак на тотална неадекватност.
Разбира се, Борисов и политиците от ГЕРБ не са единствените, които газят законите на политиката с илюзията, че ще им се размине. Не по-малък, а може би по-тежък, е
грехът на експертите
на тези, които днес говорят от името на науката и научното знание и дават оценки и препоръки за политическите решения.
През последните седмици се наслушахме на експертни (със и без кавички) становища за какво ли не – за пенсионната реформа, за преструктурирането на БДЖ, за осигуровките на държавните служители, за земеделските субсидии. Кой ли не се изказва – шефове на работодателски организации, фронтмени на неправителствени (но щедро финансирани от правителството) организации, отделни представители на академичните среди. Потискащото в тази активно раздавана и рекламирана експертиза не е толкова липсата на аргументи (на една широко отразена пресконференция присъстващите експерти направиха тотална дисекция на проблемите, но накрая признаха, че категоричните им заключения не се базират на конкретни данни и разчети, защото… това било работа на правителството).
Тръпки ме побиват от духа на тези коментари, защото те все едно отразяват лабораторни експерименти с бели мишки, а не управленски интервенции, засягащи съдбата на десетки хиляди български семейства. Всеки, който съветва управляващите да предприемат действия, променящи живота на човешки същества, трябва да помни заглавието на знаменитата книга на Аарон Уилдавски Да казваш истината на властта. Но за да казваш истината на политиците (и на народа), трябва първо да си положил съвестни и компетентни усилия поне да се приближиш до тази истина.
Държавата не е
просто една фирма
която има активи и пасиви и при необходимост може да бъде фалирана. Управлението на държавата е нещо много по-сложно и отговорно от корпоративния мениджмънт, въпреки че сега отвсякъде са ни полазили компетентни мениджъри, които през живота си не са управлявали и един курник. Именно затова съществува понятието държавничество, затова Маргарет Тачър озаглави своите изключителни мемоари Изкуството на държавника. За да ръководиш една нация, не е достатъчно да ти излизат сметките на края на годината, важно е какво ще остане след теб. Този въпрос трябва да си зададат всички, които са допринесли за закриването на предприятия, болници, училища, железопътни линии, пощи и за това половината територия на страната изглежда необратимо обезлюдена, в десетки села няма нито един жител, а в стотици се броят на пръстите на ръцете. А и да не искат да си го зададат, скоро тези и други въпроси ще бъдат поставени в българския дневен ред.
Александър Маринов
