В Европа наистина има нещо гнило. Не само заради финансовата криза, вълната от непозната ксенофобия (надигаща се дори при ултратолерантните скандинавци), сбъркания във форсирането си модел на интеграция или още по-сбърканата посока, в която се търси изход от проблемите. Нито заради трагикомичните персони начело на водещите европейски държави, чиито почти ежедневни кризисни срещи на върха в момента много напомнят за конвенцията на децата на лейтенант Шмид от знаменития роман на Илф и Петров. Голямата заплаха пред новия союз нерушимый республик свободных идва от не просто неадекватното, а противоречащо на базисни демократични принципи, ценности и критерии поведение. Оказва се, че интересът клати феса не само в Ориента.
В това отношение доста симптоматично е поведението на големите европейски партийни фамилии и техните елити. Достатъчно е да погледнем тяхната политика спрямо българските им партньори (по-скоро подопечни) и ще установим удивителна прилика с прагматичната философия на американците, оправдаваща покровителстването на всевъзможни военни диктатори, корумпирани държавници и откровени политически разбойници: Еди-кой се, разбира се, е негодник, но е наш негодник! (Разбира се, същото правеха и водачите на другия лагер.)
Не твърдя, че българските политически елити, ашладисани към европейските партийни фамилии и подсилващи техните групи в Европейския парламент, са съставени от аналози на Саддам Хюсеин, Нориега, Бокаса и безбройните членове на латиноамерикански хунти. Но трудно може да се възрази, че в голямото си мнозинство те са слаби, недоказани или провалили се политици, нямат нищо общо с идеите и ценностите на съответното политическо направление и гледат на връзките си с европейските християндемократи, социалдемократи, консерватори, либерали и прочие като на политически щит пред основателното народно възмущение.
Българските партийни водачи гледат на участието си в съответните европейски партийни групировки не като на възможност да защитават българския национален интерес пред Европа, а като на европейска индулгенция пред българското общество. Те искат да ни убедят (а може би да убедят и себе си), че несправедливо са критикувани и подигравани в собственото си село, след като са признати за пророци в Брюксел.
Изненадата и разочарованието не идва от нашите – тях ние добре си ги знаем и
сами сме си виновни
nbsp;
че сме им поверили управлението на държавата си. Но европейците!? Колко струва тази европейска демокрация, след като уж най-авторитетни европейски политици идват да ни убеждават какъв автентичен десен (ЕНП-ейски) политик е Бойко Борисов, какъв незаменим капитал за европейската либерална демокрация са Симеон Сакскобургготски и Ахмед Доган (заедно и поотделно) и как бъдещето на неродения български консерватизъм е в ръцете на Яне Янев? И особено когато същите европейски политически влъхви се опитват да ни внушат, че въпросните персони са политици от най-висока класа и ни управляват чудесно, само че ние сме неспособни да го забележим?
За посочените можем все пак да намерим някакви частични извинения – все пак само ги хвалят, а дума дупка не прави, особено ако я изричаш някъде, където не носиш никаква отговорност за нея. Но случаят с избора на Сергей Станишев за председател (макар и временен) на ПЕС (Партията на европейските социалисти) е друг. Едно е да баламосваш местните туземци колко велик е вождът им, друго е да го поставиш начело на собствения си междуплеменен съюз. И то във времена на двойна тежка криза – на Европа като цяло и на европейската левица в частност.
Защо големият ПЕС сложи благосклонно ръка на рамото на малкия Чебурашка (имаше навремето симпатично животинче с такова име – герой на популярен съветски анимационен филм, което доста прилича на популярните шаржове на Станишев ) това е въпросът. Възможни са няколко хипотези, които обаче си приличат в основното – нито една от тях не говори добре за
днешната европейска левица
nbsp;
Хипотеза номер едно: Лидерите на европейската левица сигурно са полудели. И не знаят или не могат да разберат какви ги е свършила новата надежда за възраждане на европейското ляво. Например, че тъй като не си е подал оставката след изборното поражение от 2009 г., а и няма реални действия за отстраняването му, партията му го припознава за човека, който трябва да я води. Или, че заслужава особено внимание като един от малкото председатели на леви европейски партии, които вече са били министър-председатели и все още продължават да бъдат партийни лидери.
Отхвърлям тази хипотеза като неправдоподобна. Днешните европейски леви политици не са образец на държавническа мъдрост и прозорливост, но не са нито неуки, нито неинформирани. Те много добре знаят, че Станишев няма никакъв авторитет в партията си и се крепи на поста си единствено заради непримиримите противоречия в БСП-върхушката. По света сигурно има недолюбвани или ползващи се със слаба подкрепа партийни водачи, но рядко ще намерите такива, които са обект на насмешка.
Освен това тези, които кооптираха Станишев начело на ПЕС, много добре знаят, че българското правителство на тройната коалиция начело с новия им председател бе не само изключително корумпирано, но и съзнателно нечестно към европейските си партньори, т.е. към самите тях. Те самите даваха тези оценки в докладите за напредъка, те врътнаха кранчето на еврофондовете през 2008 г., те се солидаризираха със санкциите и критиките от различни европейски институции. Тогава?
Тогава идва ред на по-лошата хипотеза номер две: ПЕС не може или не иска да избере силен лидер на европейската левица. В интерес на истината първо, изборът не е особено голям. В европейската левица отдавна липсват фигури с мащаба на Вили Бранд или Франсоа Митеран. Нещо повече, вече не откриваме личности поне от класата на Тони Блеър и Герхард Шрьодер (с всичките им слабости и грехове). Лидерската суша вляво е още по-впечатляваща, като се отчита фактът, че и вдясно изборът не е голям.
Второ, също толкова ясно е, че нито един разумен политик от сериозен европейски калибър няма да се хване на такава игра – няколкомесечно временно председателство в условията на най-тежката криза в Европа след Втората световна война. Тук е нужно мюре,
някой относително неопитен
nbsp;
(защото опитният няма да се хване на такава евтина примамка), но в същото време толкова изпаднал, че няма какво да губи. Очевидно, такива кандидати не се намериха дори сред левите партии от нашата черга – там са наясно, че най-лошото не е да сдадеш поста си, а да загубиш честта, достойнството и доброто си име.
Сергей Станишев няма какво да губи – при нормална игра, дори по стандартите на БСП, той е обречен, независимо дали срещу него ще се изправи провалилият се в опита за самостоятелна игра (но все още достатъчно силен) Първанов, или някой нов претендент. Станишев загуби прекалено много избори и докара прекалено много беди на БСП, за да го оставят да довърши партията (освен ако не допуснем, че по ирония на съдбата е писано един потомък на партийната аристокрация да довърши столетницата).
Единственият му шанс е да опита нещо нестандартно, макар и рисковано. Вероятността последното, с което ще го запомнят, да бъде резилът на ПЕС, е голяма, но на другата страна на везните е пословичното преклонение у нас пред хората, забелязани и похвалени от големите играчи. Няма съмнение, че Станишев и обкръжението му имат намерение да използват създалата се ситуация за вътрешнопартийни цели, представяйки го като единствения признат от Европа ляв политик у нас. Разчита се, че БСП, с типичния, непреодолян
комплекс за международна изолация
nbsp;
няма да посмее да смени председателя си в момент, когато той е получил такова високо признание (колкото и да е незаслужено).
Въпросът как Станишев успя да си издейства този временен пост не е съществен, но съдържа известна интрига. Защото такива жестове не се правят случайно, те винаги са продукт на минали и бъдещи взаимни услуги. В момента по-важно е друго – дали председателят на БСП ще съумее да отиграе удобното подаване. Изненадващото издигане на върха на европейската левица е важно преимущество, но то не може да се реализира автоматично. Голямото предизвикателство е да се избере моментът за партийния конгрес и да се конструира схемата на кампанията така, че да акцентира върху външния актив на Станишев и да неглижира вътрешните му провали и слабости. Тук съотношението на силите не е особено добро за новоизлюпения евроляв лидер. В обкръжението му липсват опитни политици, а кохортата на Първанов стяга редиците си и няма да се спре пред никакви средства, защото най-успешният социалист е само на крачка от политическото небитие. Провалът във всичко останало принуди Първанов да плюе на всички гръмки заявки и обещания и да се върне на припиканите позитански круши.
Въобще, залогът и за единия, и за другия е толкова висок, че очертаващата се битка на живот и смърт за Позитано 20 може да не остави камък върху камък от и без това разпадащата се социалистическа колиба.
nbsp;
nbsp;
nbsp;
nbsp;
nbsp;
nbsp;
nbsp;
