Европейски гамбит

Никола Саркози и Дейвид Камерън вече трудно намират общ език.

За едни сватба – за други брадва. В началото на декември 2011-а Лондон, Париж и Берлин отново се изпокараха. Както е известно, повод за скандала между трите водещи европейски нации този път стана нежеланието на британското правителство да приеме промените в Лисабонския договор, предложени от Франция и Германия в отговор на дълговата криза в еврозоната. След това и от двете страни на Ламанша се понесоха дълги тиради от взаимни нападки и обвинения.

Френският президент Никола Саркози заяви с типичната си директност пред вестник Льо Монд, че сега вече съществуват две Европи. Едната, която иска повече правила и солидарност между своите членове, и другата, която се придържа единствено към логиката на Общия пазар. От името на Гордия Албион премиерът Дейвид Камерън отговори, че когато не можем да получим гаранции, е по-добре да останем отвън. Привидната острота на дебата обаче беше предназначена преди всичко към местната аудитория. На Саркози му предстоят избори през април, а Камерън е наясно, че общественото мнение на Острова и в собствената му партия са изцяло против това да се харчат парите на британските данъкоплатци за спасяването на еврото.

Решението на Великобритания да не подкрепи новия пакт за фискална стабилност не беше изненада за експертите. От самото начало на процеса на европейска интеграция отношенията между Лондон и ЕС винаги са били, меко казано, проблематични. Никак не е случаен фактът, че Обединеното кралство стана член на общността едва през 1973 г., въпреки че официално подава молба за членство още през 1961-ва. Причината за това е, че тогавашният френски президент Шарл дьо Гол дълбоко се съмнява в политическата воля на британците да бъдат част от Евросъюза. Сега, след повече от 40 години, вече всички виждат, че Генералът е имал своите основания за непреклонната си политическа позиция спрямо тяхното членство. Всъщност Великобритания никога не е имала искрено желание да се присъедини към ЕС, прехвърляйки част от своя суверенитет в полза на Брюксел. Това е единственият възможен извод от действията на поредица от британски правителства през последните 30 години.

Лондон например отказа да стане част от Шенгенското пространство през 1985-а, но през март 1999-а изведнъж поиска да работи заедно с другите европейски страни по някои аспекти от това споразумение и по-специално в областта на полицейското сътрудничество и правосъдието. По същия начин Великобритания отказа да стане част от еврозоната през 1999-а, а сега отказва да участва и в нейното спасяване. Известна е също така историята с прословутия Британски рабат от 1984 година. По силата на договорената от Маргарет Тачър отстъпка Обединеното кралство получава обратно близо една трета от парите, които внася в бюджета на общността.

Казано накратко, правителството на Нейно британско величество кралица Елизабет II категорично и последователно отказва да участва в усилията на Брюксел за създаването на обща социална, имиграционна, правосъдна и бюджетна политика на ЕС. Според някои наблюдатели всичко това си има и историческо обяснение. Както пише например икономистът и преподавател в Тилбургския университет (Холандия) Един Муягич през последните столетия основната цел на британската външна политика е да предотврати страните от континентална Европа да се обединят в общ фронт, който може да навреди на Великобритания.

Ако приемем, че това е вярно, става ясно защо идеята за френско-германския локомотив на Обединена Европа хич не се нрави на политическите елити край Темза. Това е и едно от възможните обяснения за поведението на премиера Камерън по време на последния европейски съмит. Тоест, след като не можа да се справи с лидерската роля на Франция и Германия, Британия реши да остане отвън. Грешката на министър-председателя обаче е, че смяташе за възможно Великобритания да остане пълноправен, ангажиран и влиятелен член на Евросъюза, без обаче да се ангажира с договори, които не защитават британските интереси. Това може и да е ставало преди, но реалностите в Европа на ХХI в. са малко по-различни от тези в епохата на Студената война.

Оставайки на практика изолирана, Великобритания в момента се опитва да направи всичко, което й е по силите, за да не допусне останалите страни членки на ЕС да говорят в дискусиите за новия фискален пакт и за промени в правилата на Общия европейски пазар. Разбираема позиция, като се вземе предвид фактът, че именно Общият пазар бе основният мотив зад британското членство в съюза. Според премиера Камерън би било грешно също така, ако държавите, подписали пакта за финансова стабилност, използват вече съществуващите европейски институции, за да обсъждат теми, които засягат и други страни членки. Но за негово съжаление съществуващото европейско законодателство не забранява изрично подобен подход.

Самият Камерън вече призна, че ще е доста трудно по правен път да се защити британската позиция, според която институциите на ЕС (комисия, парламент, съд и т.н.) не могат да се използват извън полето на действие, очертано от Европейските договори. В Европейската комисия очевидно не са на това мнение, защото еврократите в Брюксел също преследват своите собствени политически цели. Както предвижда втората чернова на бъдещия финансов пакт, който трябва да е готов до март т.г., Европейската комисия ще има още по-големи правомощия и ще може да санкционира страни, които не спазват правилата за финансова и бюджетна дисциплина, а декларираната цел е фискалният пакт да стане част от съществуващите договори в рамките на следващите пет години.

В този контекст думите на германския евродепутат Елмар Брок пред новинарския портал EUobserver, че Камерън може да се оплаче от ЕС пред Европейския съд,звучат направо подигравателно. И, изглежда, че някои хора в Лондон вече започват да се усещат какви неблагоприятни последици може да има всичко това за Великобритания. Вицепремиерът Ник Клег побърза да предрече, че британското вето ще има само временен характер, но предупреди, че Брюксел не бива да избързва прекалено много с реформите. Според него новото споразумение трябва да се ограничи с бюджетните регулации, без да се опитва да пренаписва правилата на Общия пазар.

Ако в Париж, Берлин и Брюксел се вслушат в неговите думи, нищо чудно позицията на британското правителство по темата наистина да се промени. Така и вълкът ще бъде сит, и агнето ще остане цяло. Другият сценарий не би бил добър нито за ЕС, нито за Великобритания.

nbsp;

nbsp;

nbsp;

nbsp;

nbsp;

nbsp;

Facebook
Twitter
LinkedIn
Telegram
WhatsApp

Още от категорията..

Последни новини

Ще успее ли ГЕРБ да състави правителство с първия мандат?

Подкаст