В третата година от управлението на ГЕРБ (традиционно най-трудна година за правителствата в България) един призрак отново броди из страната. И за да бъде съвсем по Маркс – това е призракът на социалното недоволство и протестите. Този път той е в унисон с онова, което се случва по света. Сгушено в затвореното си съществуване, притиснато от оскъдното заплащане на труда, от една страна, и от страха да не се присъедини към многочислената армия от безработни, от друга, част от българското общество все пак събра куража да демонстрира недоволството си. Напук на старата максима за пасивността на народа и пословичната му разединеност в последно време проявите на социален гняв и несъгласие са в изобилие.
При последните две големи стачки – В БДЖ и в Мини Марица-изток, премиерът приложи една и съща стратегия. Като всеки добър популист той предпочете да излезе от публичното пространство и да не се изказва по чувствителните въпроси, свързани с ескалиращото напрежение. Отговорностите за справянето със ситуацията бяха делегирани на ресорните министри и ръководството на компаниите. И последствията за тях не закъсняха. Според изследване на социологическата агенция Сова Харис, представено през седмицата, членът на кабинета с най-нисък рейтинг е транспортният министър Ивайло Московски. За него едва 12% от респондентите казват, че се справя добре с работата си. При положение че почти половината от българите симпатизират на протестите, можем само да гадаем какви биха били пораженията върху рейтинга на икономическия министър Трайчо Трайков при една по-продължителна стачка.
Годините на недоволство
В Мини Марица -изток – най-голямото въгледобивно предприятие в България, работят към 7100 души, оборотът му е около 500 млн. лв., а очакваната печалба за 2011 г. е 19-20 млн. лева. Стачката в него откри протестите през новата година, която, вероятно, подобно на изминалата, ще е изпълнена с демонстрации на недоволство. По информация на синдикатите над 90 % от работещите в Мини Марица-Изток стачкуват. За да настрои неблагосклонно обществото към стачкуващите, министър Трайков съобщи, че това е компанията с най-високото заплащане в енергийния сектор. Средната миньорската заплата е 1580 лв., която с допълнителните плащания става около 2800 лева. Друг пропаганден похват, използван от правителството, е предупреждението, че протестът може да доведе до увеличаване на цената на тока с 10 процента. Всъщност работещите там щяха да бъдат за завиждане, ако все пак не ставаше въпрос за една от най-тежките и увреждащи професии.
Подкрепата на българите за протестите идва и от несигурността за собствената им работа. Твърде лесно е да се поставим на мястото на хора, заплашени от съкращения, или на такива, за които се смята, че работят под угроза. Една от привилегиите на развитите демократичните общества, която липсва у нас, е възможността да се разчита на сигурно и защитено работното място и на прилични условия на труд. Дори и след отслабването на синдикалната защита, започнало на Запад през 80-те години, квалифицираният работник в общи линии остава уважаван и ценен. Много малко хора в България, които работят в частни компании, имат някаква форма на синдикална защита, освен ако дружествата, в които са наети, не са били държавни, а впоследствие – приватизирани. Профсъюзните организации очевидно се чувстват уютно единствено в държавни компании и само там могат да демонстрират сила. Няма признаци това сериозно да притеснява ръководствата им, макар около три четвърти от икономиката да се намира в частни ръце.
Борисов и народният гняв
Макар от дистанцията на времето 2007 г. да изглежда много по-различна от отминалата 2011-а, и двете години бяха обагрени от социално недоволство. Намирайки се на върха на финансово-икономически балон и потънала в измамен просперитет, през 2007 г. България стана свидетел на може би най-добре организираната стачка – учителската. Основните политически актьори днес бяха в опозиция. Но и тогава днешният премиер показваше добър усет за това как да се държи с протестиращите и да извлече изгода от флирта си с тях. Едно от нещата, които дори противниците на Борисов признават, е изключителната му политическа интуиция, макар и да не е възпитаван в партийни централи и да е лишен от академична изтънченост.
През 2007 г. той, като кмет на столицата, настоява пред премиера Станишев за увеличаване на заплащането на работещите в софийската Топлофикация. След това, през май, подкрепи стачката на транспортните работници и поиска тогавашният кабинет да актуализира заплатите им. Поведението му се повтори и при проточилата се 42 дни стачка на учителите. Той застана зад техните искания, разкритикува неотстъпчивостта на правителството и потупа по рамото организаторите: …синдикатите демонстрираха през цялото време готовността си за диалог и непрекъснато подчертаваха, че исканията им са не за незабавно увеличаване на заплатите, а за поетапното решаване на проблема. Капката, преляла чашата на търпението му през годината, стана отнемането на възможността общините да запазват 20% от преизпълнението на данъците върху доходите. След приемането на първо четене на поправката в Закона за общинските бюджети Борисов обяви, че Станишев не трябва да се сърди, че се организират митинги и стачки ,и ще се прави всичко възможно да се свали правителството.
Сърди ли се обаче Бойко Борисов на протестиращи и стачкуващи сега като министър-председател?
През 2011 г. протестите бяха доста разнородни, за да могат да бъдат сложени под общ знаменател. Но е видно, че времето им дойде отново. Недоволството на зърнопроизводителите, чиито трактори престояха паркирани на жълтите павета два поредни декемврийски дни, беше коренно различно от демонстрацията срещу мобилните оператори през януари, събрала сериозна подкрепа във виртуалното и мижава в реалното пространство. Протестът, организиран от БАН през ноември, пък беше със сравнително ясни цели и се различаваше от предхождащия го, провокиран от смъртта на Ангел Петров и Павел Толев от Катуница през септември-октомври.
Впрочем вълненията около случая в Катуница бяха и най-масовите, там множество групи искаха различни неща. Всеки участник сякаш припозна демонстрациите като свои собствени и проектираше в тях проблемите, които считаше за важни или го засягаха лично. Сред нещата, срещу които се протестираше, бяха мизерията, циганската престъпност, липсата на перспектива, както и на толерантност към малцинствата и дефицитът на справедливост.
Освен при недоволството, заляло страната след Катуница, и демонстрациите срещу вдигането на пенсионната възраст българските протести не се отличиха с масовост. По това се различаваха от тези през изминалата година в Европа, САЩ и Арабския свят. Въпреки това те са забележителни, тъй като все пак свидетелстват за налична гражданска енергия, която е жива и чака катализатор.
Бламирането на Шеврон
Със забраната за проучването и добиването на шистов газ партията ГЕРБ и Бойко Борисов показаха, че по този въпрос е преценено, че е по-добре да са в хармония със сантимента на площада, а не с интереса на могъщия инвеститор. Позицията му за поправките в Закона за горите, облекчаващи режима за изграждане на лифтове и писти, обаче не се е променила. Засега. На последното правителствено заседание Борисов коментира промяната на позицията за шистовия газ по следния начин: Грешката е, че по тази тема не се направи широкият необходим обществен дебат – да се обясни на хората какво всъщност значи това…И след като още лятото в Добрич им обещах на площада, че няма да допусна нещо, което има и минимален процент съмнения върху вредата, което би нанесла на природата, околната среда, водите…
Всъщност протестиращият днес е истинската опозиция, единствената, с която кабинетът се съобразява, взаимодейства си и взема предвид. Трябва да се признае, че този път тя е случила на премиер и въпреки, че е опозиция – може да участва, макар непълноправно, в правенето на политики. Преценката дали конкретният случай на общественото недоволство е оправдан, или не, разбира се, остава еднолична, такава е и последната санкция. След като народът не е убеден, хората не са убедени, че това сега е правилно, моята логика е – спираме го и оттук нататък при спряно решение, при оттеглено решение започваме от начало дебата…. Това е последната споделена максима на премиера Бойко Борисов по въпроса.
