Българската политическа класа е напът да разврати и компрометира последната надежда за прекъсване на порочния кръг на незавършващия български преход – движенията на гражданите. Причината е двойна – от една страна, гражданските движения се превръщат в пряка конкурентна заплаха за партиите, от друга, важна роля играе мощният рефлекс да се сложи ръка на всичко, което може да донесе някаква изгода. Със заплашителна скорост формациите на гражданите започват да се превръщат в гостоприемник на нашенския политически паразитизъм. Тъй като не могат и не искат да се променят, така че да служат на гражданите и да се отчитат пред тях, партиите и политиците търсят всевъзможни изобретателни начини да се слеят с релефа на гражданското начало и да използват за свои цели импулсите на протест, насочени срещу създадената от самите тях система.
Този процес започна далеч преди да се нароят партиите, закичили думата граждански на знамената си. Прелъстяването започна отдавна и отдолу – от самата основа на гражданското общество.
По наложилата се логика на българския преход
в началото бе златото
nbsp;
Във времената, когато партиите все още се чувстваха достатъчно силни, гражданските организации бяха използвани просто като касички за преточване на пари от държавата и от европейските фондове. Това бе една от причините т.нар. проектна дейност да бъде деформирана от самото си начало – всеизвестно е какви граждански сдружения печелеха масата проекти още при предприсъединителните програми.
Достатъчно е да се направи повърхностен преглед на стотици проекти, например по програма ФАР, формално проведени по правилата, но оставили след себе си един-единствен резултат – купчини счетоводни документи. Този начален етап изигра важна подготвителна роля, но не за изграждане на капацитет за пълноценно участие на гражданското общество в процеса на разработване, прилагане и оценка на публичните политики, а за изпробване на всевъзможни схеми за усвояване на задаващите се големи пари – тези от европейските фондове.
Разбира се, в един момент европейците се усетиха и врътнаха кранчето, но вредите бяха нанесени – с техните и нашите пари българската държава отгледа змийчета в собствената си пазва. Затова няма нищо учудващо, че мине – не мине време, и лъсне истината за още една фондация, сдружение или инициатива, свързана с поредната разкрита организирана престъпна група.
Само за пример: по оперативна програма Административен капацитет бяха раздадени десетки милиони левове на псевдограждански организации, които връщаха на когото трябва или пари, или услуги. Разбира се, никакъв капацитет за взаимодействие с администрацията не бе изграден или, в редките случаи, където има напредък, той е постигнат със собствени сили – въпреки, а не благодарение на подкрепата на държавата. Архитектите на тази схема се хвалеха с успешното усвояване на европейските средства и наистина е имало от какво да са доволни – те си тръгнаха от политиката многократно по-заможни, отколкото влязоха в нея, а усвоеното се преля в частни фондове и фирми.
Източването на европейски
пари за граждански нужди
обаче се видя недостатъчно на българските политици и те решиха да добавят още един, пряко контролиран финансов източник – директните субсидии от бюджета. В продължение на години сме свидетели на безпардонно, неаргументирано и непрозрачно раздаване на пари на свои и приближени организации, за които самото определение неправителствени звучи като оксиморон. И когато мислехме, че по-голямо безсрамие не може да има, се оказа, че сме били песимисти.
Едно проучване от 2009 г. установи уникален (поне за демократичните общества) факт: в ръководните (управителни, контролни и др.) органи на почти 70 на сто от българските неправителствени организации участват членове на политически ръководства на партии, депутати, политически лица от държавното управление, висши държавни служители. Оказва се, че българският неправителствен сектор на практика е филиал, присъдружна структура на партийната система.
Трудно може да се намери по-красноречив пример за политическо развращаване на малолетното българско гражданско общество, при това развращаване грубо, директно, с показно самочувствие за недосегаемост. Тази необяснима на пръв поглед непредпазливост всъщност намира лесно обяснение в контекста на нашенските политически нрави – подставените лица не са предпочитан инструмент на българските политици, защото крадец на крадеца доверие няма. В редките случаи, когато някой доверен човек е вършел тази деликатна работа, той се оказва само временно командирован в неправителствения сектор и бързо си го прибират обратно. След което той (тя) бързо забравя гражданския речник и с лекота се връща към езика и нравите на политиците.
Пораженията от тази
цинична намеса на политиците
в инициативите на гражданите са дълбоки и тежки, може би дори непоправими, поне в рамките на едно поколение. От една страна, все по-широки слоеве на обществото започнаха да гледат с подозрение, а по-късно и с омерзение към повечето от неправителствените организации. Така тези организации останаха на практика тесни, затворени групировки от заинтересовани лица, лишени от най-важното – доверие, подкрепа и участие от съответните сегменти на обществото. Изключения, разбира се, има, най-вече в сектора на екологичните и правозащитните организации, но и те са подложени на силен политически натиск по принципа Купи, а ако не можеш да купиш, дискредитирай! Всяко наистина самостоятелно гражданско начинание е подложено на усилено политическо ухажване, а ако прелъстяването не даде резултат, започват обвиненията по една готова схема – в действителност ставало дума за прокарване на определени корпоративни интереси. Печалното е, че дори хора с основателни претенции за привързаност към демократичните принципи, заслепени от своите идеологически и политически пристрастия, се присъединяват към тази ария на клеветата.
В момента сме свидетели на нова ескалация на попълзновенията на политиците към гражданските движения. Тъй като действащите партии са напълно компрометирани – не само като конкретни програми и лица, а като партии въобще, се търси ново кукувиче гнездо. Така само за последната година се нароиха поне десетина нови организации, самоопределящи се като граждански, но оглавявани от политици с партийно минало и непоправим партиен манталитет.
Нито едно от реалните водещи лица в тези нови формации няма минало на граждански активист, те всички са част от някакъв партиен или партийно-закрилян елит. Почти всички, с малки изключения, са сменили по няколко партии или политически котерии, неизменно в преследването на някаква материална изгода. Но всички като в перфектно дирижиран хор скандират лозунги срещу партиите и се разграничават … от самите себе си. Спектакълът е смешен и срамен, преди всичко заради посредствените изпълнители.
Логично възниква въпросът – възможна ли е
непорочна връзка
между гражданските движения и политиката, възможно ли е те да си поставят политически цели, без да се превръщат в партии? По принцип – да, но само при три базисни условия. Първо, ако категорично се прави разлика между политическо и гражданско, между държава и гражданско общество. Гражданските движения, ако наистина са такива, не могат да си поставят за цел да изместят партиите, те трябва да бъдат техен партньор, опонент, ако се налага – непримирим противник, но запазвайки дистанцията от властта и прякото участие в нея. Второ, ако се предпазят от вечния порок на политическите партии – стремежа да представят някакъв частен интерес като всеобщ. Една партия, бореща се за власт, може да претендира, че ще предложи решения, добри за цялото общество или поне за по-голямата част от него. Това, разбира се, е трудно осъществимо, но е част от играта. Гражданското движение винаги има ясно определен периметър и съответни цели, които обединяват участващите в него граждани. Трето, ако начело на гражданските сдружения застават хора с манталитет на свободни граждани, а не на партийни началници.
Няма нищо лошо в това едно движение, започнало като гражданско начинание, да се превърне в партия. Но това трябва да става ясно, открито и честно, в противен случай е непочтено и към гражданите, и към политическите активисти. А кандидатите за слава, които се изкушават да извлекат ползата от двойнствения статут на партийци и граждани, рискуват да се окажат в положението на Буридановото магаре.
nbsp;
