В Китай е дълбоко вкоренено вярването, че младите новаци, стъпили на прага на реалния свят, трябва да получат диплома или поне да поживеят известно време на Запад. Дуцзин – лустрото, повишава авторитета и шансовете за успех. Никъде другаде това вярване не е по-видимо, отколкото в политиката. За един нов лидер тържествената стъпка по моравата пред Белия дом и ръкостискането с президента на САЩ валидират статута му на истински държавник и потвърждават растящата мощ на неговата страна.
Преди десет години сегашният китайски президент Ху Цзинтао направи ритуално посещение във Вашингтон, преди да заеме върховния пост. Неговата среща с президента Джордж У. Буш се възприе в Пекин като официален дебют на световната сцена. Традицията продължава, този път с участието на вицепрезидента Си Цзинпин. Очаква се през ноември той да стане следващият партиен лидер, а през март догодина – президент на Китай.
Си ще поеме управлението след нарастващото разочарование от Ху – предпазлив технократ, на когото липсваха талант и политическа воля да поведе страната в нова посока. Въпреки че Китай използва пазарните реформи, за да се превърне в икономическа сила, правителството живее в постоянен страх от безредици. Икономическият ръст временно даде на Ху глътка въздух, но Си няма да има този късмет. Икономиката показва признаци на спад, балонът на недвижимите имоти може да се пукне, а финансовата система е подкопавана от нерегулирано и корумпирано отпускане на заеми. Междувременно протестите срещу корупцията и социалната несправедливост се засилват, докато природните ресурси на страната биват изчерпвани без никаква мисъл за бъдещите поколения.
Си ще се натъкне на много ограничения. Въпреки че ще управлява най-многолюдната страна в света и няма официална политическа опозиция срещу себе си, той е лишен от легитимността, която получават демократично избраните лидери. В днешен Китай всяко решение изисква балансиране между интересите на всички фракции. А въстанията в арабския свят накараха китайските лидери остро да осъзнаят собствената си уязвимост от политическо разчистване на сметки в случай на правителствен колапс. Те ще опитат всичко, за да не допуснат това да се случи в техния живот.
Топлите усмивки и ръкостискания между китайския вицепрезидент и неговите домакини в Белия дом някак прикриха дълбоките им политически различия за Сирия, Иран и икономиката. В много отношения решението на Пекин да се присъедини към Москва в налагането на вето на резолюцията за Сирия в Съвета за сигурност на ООН изглежда странно. Ветото не само провали поредния опит за натиск върху режима на Асад да спре кървавото смазване на демонстрациите, но и навреди на отношенията на Китай със Запада. Откакто се завърна в ООН през 1971 г., Пекин рядко е прибягвал до правото си на вето в Съвета за сигурност. Той често избираше да се въздържа при гласуванията, които не подкрепяше. Тогава, когато използваше своето вето – общо осем пъти досега, обикновено ставаше дума за въпроси от значение за китайските национални интереси.
Сирия обаче изглежда странен случай, за който Китай да хаби ценното си вето. Пекин има незначителни стратегически или икономически интереси в страната. Все пак от осемте пъти, когато Китай е налагал вето в Съвета за сигурност, два, включително сега, бяха свързани с Дамаск. В очите на прагматичните китайци не си заслужава да се налага вето заради режима на Асад. Но руснаците, мотивирани от своите интереси в Сирия в областта на икономиката и сигурността, се противопоставиха на резолюцията и Китай очевидно реши да не рискува да загуби руската подкрепа, при положение че в бъдеще може да се нуждае от нея.
Китайските лидери обаче разбират, че това вреди на връзките със Запада. Пекин, който има лоша репутация в САЩ и Европа заради нарушенията на правата на човека, не би получил повече доверие или по-добро представяне в медиите, ако беше сътрудничил за Сирия. Но китайските лидери ще видят, че тяхното вето има цена.
Досега китайското правителство успешно отклонява международния натиск за промяна – до голяма степен защото група западни инвеститори, отчаяни политици и опортюнистични учени се умилкваха около огромните валутни резерви и пазарен потенциал на Пекин. Но ще дойде моментът, в който финансовата криза ще отмине. Тогава правителствата във Вашингтон, Лондон и Париж ще погледнат отвъд парите, недвусмислено ще подкрепят гласовете за реформи и ще съдействат за политическа промяна отвътре. Въпреки твърдолинейната реторика на Китай натискът на Запада има значение и може да промени много.
