Само за две седмици 21 души от ДСБ, четирима от които от челните редици на ДСБ, напуснаха партията демонстративно. При създаването си преди почти десет години организацията избра ръководство, съставено от зрели (поне като възраст) личности. Няма еднозначен отговор на въпроса дали това е било с цел още при зараждането си партията да бетонира позициите на елита, както сега твърдят отцепилите се.
Днес там има по-млади лица – като Светослав Малинов и Петър Москов, и по-малко известните – Димитър Сяров и Радан Кънев. Всъщност ДСБ внимателно отглеждаше своята нова смяна. За разлика от СДС, Костов разполагаше с много добре обучен млад ешелон, от който бяха част и напусналите Прошков, Ангеличин, Николов и Митов. Разбира се, изненадата от стила на партийното управление на онези от тях, които сега се впускат в прекомерна критичност, не е докрай искрена.
По-важно е, че ако партията вървеше в синхрон с коалиционния си партньор СДС и подобно на нея се беше подложила на поетапно пълна подмладяване, това едва ли щеше да реши по-сериозните й проблеми. И едва ли можеше да доведе до запазване или до разширяване на политическото й влияние. Новите седемнадесет, които напуснаха ДСБ, също са предимно млади, но с добър партиен и апаратен опит хора. Очакванията са след като Прошко Прошков обяви политическите си намерения, да си тръгнат и други.
Напусналите заслужават внимание не защото тяхното излизане непременно ще доведе до загуба на сериозни позиции. А защото освен щрих към роенето вдясно случващото олицетворява и провала на една от стратегиите за политическото оцеляване на десницата – смяната на поколенията.
Мястото на младите се разбира по различен начин в СДС и в ДСБ. След загубата на изборите през 2001 г. и конфликтите между основните партийни лица СДС заложи на умереното освежаване – без да се лишава от познатите и утвърдени фигури. Първоначално Надежда Михайлова замени Костов на председателското място и остана там четири години. След нея начело застана отново стара муцуна – бившият президент Петър Стоянов. Последва пътят на партията към окончателното й подмладяване, в който обаче тя загуби политическия си облик и стопи радикално своя електорат. Част от поддръжниците на Пламен Юруков и Мартин Димитров изтъкваха тяхната възраст като едно от предимствата им. На пръв поглед подобна смяна на поколенията би трябвало да бъде плавна и безболезнена. На практика обаче тя беше механична, лишена от политическа мисъл и задълбочи започналата преди това маргинализация. Да се каже, че новото поколение на СДС не е оправдало надеждите, които са му се възлагали, би било твърде деликатно. Запълването на изчерпаната кауза с млади хора в случая само подчерта съществуващата идейна пустота.
Днес в ДСБ изобщо не става въпрос за принципни несъгласия между младите и стари, а за борба за политическо оцеляване. Партията се създаде около една личност и остана да плува в едни и същи води. По-възрастното ядро, което взема решенията, избра да ограничи шансовете на част от по-младите. В политиката обикновено ръководствата и лидерите се оттеглят след провал. Но какво в Синята коалиция разбират под успех и провал? От известно време тези категории се изчерпват основно с преминаването на четирипроцентната бариера, а не с участието във властта. От тази гледна точка засега това е коалиция на безгрешните.
За съжаление независимо от критиките, които могат да се отправят към Иван Костов, в момента неговото присъствие не би могло да бъде лесно заменено с който да е от съпартийците му. Трудно е да се прецени дали това се дължи на личните му качества, или на изграждането на партийна структура, която ограничава израстването на хората в нея. Не съществува рецепта за безболезнено предаване на властта в лидерските партии и особено в тези с намаляващ електорат.
