Приписваното на Пилат Понтийски ритуално измиване на ръцете с цел освобождаване от отговорност не само изразява една от най-отвратителните черти на манталитета на самоназначилите се български елити, но и се е превърнало в начин на съществуване на българската държава и нейните институции. Само че вместо изплакване на горните крайници се практикува освободено от задръжки и ловко прехвърляне на топката на отговорността настрани и надолу. За разлика от нормалния демократичен начин на управление, където лидерите поемат първи последиците от грешките, у нас това се случва много рядко, само след като са изгърмели всички бушони и по правило – след като властниците са изпаднали от файтона на властта. Историята се повтаря до безкрайност и никой не си прави очевидния извод, че всичко лошо се връща. Няма по-поучителен пример от заключителните акорди на политическата кариера на Георги Първанов – днес той започва да пие от горчивата чаша, която преди 15 години поднесе на Жан Виденов.
Но да вземем по-актуален пример – хората, които в момента управляват страната. Неоспорим – поне от гледна точка на медийното пространство – факт е, че днешният министър-председател е безгрешен и непогрешим. Както е известно, Борисов се изказва свободно по всички и всякакви въпроси, но ако има невъзможно изречение в неговия иначе колоритен речник, това е
Сбърках, извинете, поемам отговорността!
nbsp;
Царят е добър, болярите са лоши, но за това, че всеки новоназначен е по-калпав (по-некомпетентен, по-раболепен и по-арогантен) от предходния, са виновни климатичните условия и световната криза.
От своя страна министрите са копирали перфектно този стил на поведение. Основното им занимание (като изключим неуморните усилия да ласкаят премиера) е да прехвърлят отговорността на някого от колегите си в болярския съвет. Любопитното е, че това се случва постфактум, след като решението е взето, а не както сочи нормалната управленска логика – в процеса на неговата подготовка.
Примери – колкото искате, всеки ден правителството ни поднася поне по три. След
поредната голяма шумотевица
nbsp;
около преместването на част от централната администрация извън София и конкретните анонси на премиера и на някои прибързано угодливи министри, се оказа, че липсват не само перспективни планове защо, как и с какви ползи ще се осъществява този процес, но дори и най-непосредствени разчети какво това ще струва на държавните служители, бизнеса, гражданите като потребители на услуги и данъкоплатци и на държавата като цяло. Премиерът посочи Дянков, Дянков прехвърли топката на отделните министри, министрите – всеки според куража си – започнаха да му я връщат с ловки фалцове. Например земеделският министър, който неволно изпусна пред медиите съобщението, че преместването едва ли не започва от утре, но Министерството на финансите тепърва ще прави най-елементарните сметки. Никой от изброените обаче не поема и няма да поеме отговорността, когато стане ясно, че това начинание е безсмислено, вредно и (слаба Богу!) неосъществимо.
Втори пример – обсъжданият на второ четене в парламента проектозакон за отнемане на имущество, придобито по престъпен начин. Независимо от обявеното от еврокомисаря Силвия Малмстрьом обсъждане на общи европейски стандарти в тази област управляващите бързат да претупат закона, очевидно водени от желанието да повлияят върху очертаващия се негативен юлски доклад на Еврокомисията.
Проектът е пълен с недомислици и откровено залита по посока на полицейщината, при това създавайки сериозни опасения от възможността с цялата
репресивна мощ на държавата
nbsp;
да се злоупотребява за удовлетворяване на политически, бизнес и други користни интереси. И тук обаче правителството се измъква от отговорност, като прехвърля топката към неколцина депутати, които на свой ред се отчитат единствено пред партийното ръководство. И които утре, разбира се, ще си измият ръцете именно с това обяснение – имаше политическо решение.
Пример трети – преди около две години, въпреки всички предупреждения, под натиска на Министерството на образованието, младежта и науката бе форсирано приет т. нар. Закон за развитието на академичния състав. Бяха пренебрегнати основателните опасения, че вместо декларираното като очакван ефект повишаване на качеството на образованието ще се получи обратното – висока приливна вълна от набързо
произведени доценти и професори
nbsp;
които ще бетонират в кадрово отношение абсурдните за българските условия 53 висши училища. Преди години румънците проведоха подобен експеримент, но когато видяха гибелните последици, не просто го прекратиха, а отмениха всички проведени по този начин процедури. Това в България няма как да стане, да не говорим за логичната постъпка от страна на този, който носи личната отговорност за компрометирането на научното творческо начинание и превръщането му в агресивен кариеризъм от ниска проба.
Пример четвърти – законотворческото недоносче, наречено Изборен кодекс. Като оставим настрана десетките му съществени недъзи, установени от наши и чуждестранни експерти и наблюдатели, този нормативен акт страда от един фундаментален дефект – противоречи на Лисабонския договор и други основополагащи принципи и документи на Европейския съюз. В сегашния си вид той узаконява недопустимата
дискриминация на милион и половина
nbsp;
българи, живеещи зад граница, независимо от факта дали имат или не друго гражданство. Те на практика са лишени от основни политически права – да избират и да бъдат избирани. Разбира се, българската държава, макар да не се нуждае от тяхната гражданска активност, охотно прибира парите им и разчита на тях като най-голям съвкупен чуждестранен инвеститор през последните две години и основен стълб на продънената социална политика. Но и в това отношение едва ли ще чуете някой от авторите на този калпав закон да си признае грешката и да поеме (поне) политическа и морална отговорност. Напротив, миенето на ръцете тече с пълна сила. Така, както се случваше в продължение на години с българските медици в Либия, както се случва и днес със стотици българи, задържани, обвинени и осъдени при съмнителни обстоятелства в различни страни по света. За разлика от други, включително и малки страни, чиито институции и държавници ревностно бранят свободите и достойнството на своите съграждани по света.
Трябва ясно да се разбира, че това вдъхновено
колективно бягство от отговорност
на българските институции и елити не е просто индивидуален и колективен нормативен проблем. Това е порок, който поразява държавата.
Държавата абдикира от отговорността си пред своите граждани и обществото. За което те й се отплащат с отхвърляне на своите граждански отговорности и задължения. Понякога ни внушават, че проблемът за правата и задълженията напълно възпроизвежда древната дилема за кокошката и яйцето. Но това не е вярно. Съвременната демократична държава започва с индивидуалните права на гражданите и на основата на гарантирането на тези права постулира съответната степен и форма на задълженията.
На първо място, това е правото да имаш реален глас в решаването на общите проблеми, т.е. да участваш в управлението на държавата. Ако това право де юре или де факто ти е отнето, какви морални основания имат държавата и тези, които я ръководят в момента, да ти отправят претенции за неизпълнени задължения.
За съжаление, днес управляващите очевидно не могат да проумеят, че държавата и нейните институции не съществуват поради тях и заради тях, както и че България и българите (а не тревясали останки от инфраструктура) трябва да ги има и след като отдавна сме забравили неуспешния експеримент, наречен ГЕРБ.
Александър Маринов
