Съветът за наука и образование при президента ни даде още едно доказателство, че всичко ново е добре забравено старо. Този път – като съживи концепциите на Людмила Живкова за всестранно развитата личност, допълнени като че ли с избрани идеи от писмото на Тодор Живков за реализацията на младежта. Достатъчно е да цитирам няколко изказвания. Според президента реализацията на личността трябва да стане национална кауза, а Саша Безуханова от Хюлет Пакард смята, че е важно е да се сложи като приоритет изграждането на хармонични личности. Още по-далеч отиде министърът на образованието Симеон Игнатов, който заяви, че най-големият проблем на българското образование и едва ли не на цялото общество е, че продължаваме да създаваме изпълнителски кадри, затова първата и основна задача е трансформиране на образователната система от създаването на изпълнители към създаването на лидери.
Да се чуди човек в кой свят живеят тези видни люде. Във всеки случай те са много далеч от българските реалности. Най-вече – една образователна система, която се характеризира с нарастващ дял на отпадналите от училище деца и функционална неграмотност, която според независими източници гони една трета от учениците. България отдавна не разполага с необходимото количество и качество подготвени изпълнители, а те се загрижили за лидерите?!
Всеки опит образователната система да бъде натоварена с несвойствени задачи като масово формиране на лидери (което е по принцип абсурдно) или да осигурява възможности за една нова адаптивна средна класа, която да може да търси своята пълноценна реализация (мнение на президента Плевнелиев) и дори очакването тя сама по себе си да ражда иновации или да обслужва потребностите на бизнеса (разбирани в буквален вид, като продукт на статуквото) я тласка в опасна спирала. Спомням си прекрасния пример с болницата, на която възлагат да се грижи за здравето на хората, докато нейната мисия е чисто и просто да лекува болните и да спасява животи.
Разбира се, радвам се, че президентът заговори за т. нар. триъгълник на обществото на знанието, изразяващ императива за ново качество на интеграция между наука и образование, държавни политики и стратегията на икономическите субекти (а не просто на бизнеса). Но ме гризе притеснението, че българската политическа класа е употребила и опорочила не една водеща идея.
Преди всичко неправилно е за всички аспекти на нашата изостаналост да се
стоварва вината
nbsp;
върху образованието.
Това, че младите хора в България са най-късно излизащите на пазара на труда в Европа, не е вина главно на образователната система, а е закономерен продукт на цялостната мрежа от обществени, най-вече социално-икономически отношения. Още по-наивно (в най-добрия случай) е решението да се очаква по пътя на въвеждането на различни форми онлайн обучение. А да се очаква, че демографската криза сама по себе си ще тласне висшите училища към иновации без адекватна държавна политика, е направо авантюра.
Преди всичко, когато търсим решение на българските проблеми, трябва да отчитаме, че предизвикателствата пред образованието не са някаква изключителна българска особеност или слабост. Напротив, в почти всички развити страни по света през последните две десетилетия се наблюдава засилена турбулентност на академичната сфера, предизвикана както от общите процеси в обществото, така и от конкретните инициативи за реформи в областта на науката и висшето образование. Важно да се отбележи, че тази динамика не е резултат от един или друг конкретен източник на нови социални очаквания към университетите. Институциите на висшето образование се променят заедно с другите основни сфери на обществото, вкл. и бизнеса и публичното управление. Илюзията, че някой (например бизнесът) вече е открил формулата на успеха и може да посочи единствено правилния път на висшето образование, е не само наивна, тя крие в себе си сериозни рискове от деформиране на системата и отклоняване от нейното основно предназначение.
Когато се разсъждава каква би трябвало да бъде връзката между бизнеса и образованието (в частност, висшето образование), се натъкваме на популярната (и доста неправилна) представа, че бизнесът има ясно осъзнати потребности от човешки капитал, експлицира ги добре, може да ги проектира в далечна перспектива и като следствие формулира определени социални поръчки към образователните институции. В действителност логиката
бизнесът води
nbsp;
образованието следва е принципно невярна. Истината е, че и бизнесът, и академичните институции (а тук трябва да прибавим и други важни социални актьори, като правителствата и новите поколения, навлизащи в живота) са изправени пред нови общи предизвикателства, адекватен отговор на които може да се намери единствено чрез диалог и партньорство.
Но не са редки случаите, когато хора с високи йерархични позиции в бизнеса, водени от всекидневните си убеждения, твърдо отстояват тезата, че тези, които показват добри бизнес резултати (т.е. печалба), трябва да диктуват дневния ред на образованието. Пропуска се, че текущият финансов резултат трудно може да се приеме като дългосрочен ориентир за оценка и развитие на знанието.
Очертаните общи проблеми и предизвикателства пред образованието и бизнеса, разглеждани именно като партньори, имат глобални измерения. Затова опитите да търсим някакви доморасли решения са късогледи, а понякога дори потискащи с провинциализма си. Не само у нас, а по целия свят и в частност в Европейския съюз, висшето образование е изправено пред поне три
сериозни заплахи
nbsp;
Първо, в почти всички европейски страни, макар и в различна степен, влошеното състояние на публичните финанси вещае мрачни перспективи не само за образователните системи, а и за всички обществени потребители на основните им продукти – знанието и знаещите хора. Промяната е болезнена, защото представлява рязко преобръщане на позитивни тенденции, които се смятаха за необратими. Така например средно за страните от Западна Европа (ЕС-15) публичното финансиране на висшето образование е нараснало с 24% през периода 1999-2008 г., а съвкупните приходи на университетите от всички (публични и частни) източници – с 47 процента. Но в същото време протича изпреварващо нарастване на разходите за дейностите във висшето образование – един скорошен доклад показа, че страните от ЕК трябва да увеличат финансирането на образованието средно с 10%, за да отговорят на бързо повишаващите се вътрешни и чуждестранни очаквания.
Второ, в същото време се засилва натискът, породен от изострящата се глобална конкуренция за студенти и за поръчки за научни изследвания. Колкото и да е парадоксално, в най-сложна ситуация попадат висшите училища в страните с най-добри (досегашни) показатели по привличането на чуждестранни студенти.
Трето, към двете горепосочени тенденции трябва да бъдат прибавени съществените демографски промени, които бързо трансформират състава и потребностите на основните клиенти на университетите. През последното десетилетие младите хора на възраст между 18 и 22 години съставляват почти 70 на сто от обучаваните в бакалавърските програми на университетите, но това състояние бързо се променя. За периода между 2010 и 2020 г. населението от посочената възрастова кохорта в ЕК се очаква да спадне средно с 14 на сто, а заедно с това неизбежно ще се свият постъпленията от не само най-големия, но и най-стабилния и надеждния източник на финансови потоци към университетите.
На пръв поглед това изглеждат грижи на самото висше образование. Но всъщност проблемите
засягат цялото общество
и на първо място институциите, които пряко използват знанията за създаване на обществени блага.
Днешните и перспективните рискове пред академичните общности в пълния смисъл на думата са предизвикателства и за публичното управление, и за бизнеса. Затова най-точният лакмус за степента на готовност на бизнеса за пълноценно партньорство с висшето образование е именно неговото поведение в условията на криза и драматични промени.
В новите условия възникват редица нови аргументи, които поставят под съмнение някои от възприетите през последните години цели за развитието на висшето образование. Например, в известния британски доклад По-силни заедно: бизнесът и университетите в нестабилни времена (публикуван през 2010 г.) изрично е формулирана тезата: Не смятаме, че целта да се увеличи обхватът на висшето образование до 50% от младежите на възраст 18-30 години във Великобритания продължава да бъде актуална в новата икономическа среда. Приоритет следва да бъде осигуряване на високо качество на завършващите висше образование, което на свой ред изисква преодоляване на редица недостатъци на обучението на нивото на средното образование.
В този контекст особено значение придобиват
политиките на държавата
nbsp;
за стимулиране на диалога и партньорството между институциите на висшето образование и различните категории потребители на знание в обществото. Добър пример за стратегическа намеса на публичното управление в този процес е изграденият през 1999 г. във Великобритания Фонд за иновации във висшето образование, чиято цел е да подпомага съвместната работа между университетите, от една страна, и фирмите, органите на публичното управление и неправителствените организации, от друга. През 2010 г. фондът е изразходвал за различни проекти в това направление 134 млн. паунда и въпреки кризата прогнозата е през 2012 г. да бъдат отделени 150 млн. паунда.
Опитът на всички развити страни, особено динамично развиващите се относително малки страни с ограничени ресурси, показва, че основният фактор за успеха е приоритетното инвестиране в наука и висше образование при ясно формулирани цели и критерии за тяхното предназначение и реализиране. Държавата и обществото имат стратегия за развитие, определили са ключовите цели и са формулирали ясно очаквания принос на научните и образователните институции за тяхното постигане.
