Нещата в Сирия вървят от лошо към по-лошо – както за президента Башар Асад, така и за безпомощната, но неотстъпваща опозиция. Месец след пристигането на мисия на ООН, която да наблюдава изпълнението на плана на бившия генерален секретар на световната организация Кофи Анан за спиране на кръвопролитията, насилието отново ескалира. Асад, който смята, че няма да спечели кой знае какво от спазването на прекратяването на огъня, камо ли от допускането на политически преход, изглежда, е разпоредил на въоръжените си сили засега да спрат да обстрелват най-големите градове в Сирия, но да продължат да удрят по неспокойните по-малки градове и да арестуват продемократични активисти.
Още от началото на конфликта беше ясно, че за ООН ще е трудно да наложи спазване на примирието с едва 300 човека в страна с 23 милиона население. Те вече се опитват да покрият обширни райони от Сирия, но може би ще трябва да ограничат амбициите си, ако сигурността продължи да се влошава. А размириците настъпват към прага на Асад, след като гневни сирийци, бягащи от насилието в родните им градове, започват да се стичат в Дамаск. В столицата расте недоволството и зачестяват сблъсъците с правителствените войски. Не е ясно до каква степен са намесени външни сили. Неотдавнашните големи бомбени атентати в Дамаск може да са дело само на режима или на джихадисти, искащи да атакуват еретичното алауитско малцинство, което има господстващо положение в управлението и към което принадлежи Асад. Правителството отдавна обвинява чужди терористи за сътрудничество с опозицията, но последните яростно отричат подобни твърдения.
След убийствата в град Хула вече нищо не е същото. Дали това е моментът, в който светът се придвижва от не можем да направим нищо към трябва да направим нещо, ще покаже времето. Шокът от избиването на повече от сто души в Хула, придружен от ужасяващи гледки на мъртви деца, напомня за въздействието, което имаше обстрелът на пазара в Сараево през 1994 година. На следващия ден генералният секретар на ООН призова за въздушни удари по сръбските позиции около града. Защитници на евентуална военна операция в Сирия посочват Босна като прецедент и предупреждение. Те изтъкват, че светът години наред се е въздържал от намеса в бивша Югославия дори след убийствата в Сараево, когато загинаха хиляди. Все пак, когато в крайна сметка се стигна до нея, военните удари бяха изненадващо ефективни. Остана съжалението, че те не бяха предприети по-рано.
Последиците от клането в Хула ще бъдат критичен момент за плана на Анан, но докато сирийският режим достигне своята критична точка, малко неща ще се променят. Отношенията със Запада вече са толкова обтегнати, че експулсирането на дипломати, към което се присъедини и България, няма да постигне кой знае какво. Най-близките съседи на Дамаск – Турция, Йордания и Ливан, се страхуват от хаос и религиозни конфликти след евентуален сирийски колапс. Някои регионални сили, водени от Саудитска Арабия, виждат в свалянето на Асад начин да се навреди на Иран. Саудитци и други сили в района финансират оръжейните доставки на бунтовниците и призовават за външна военна намеса. Преди каквато и да било интервенция обаче Турция настоява за силна правна рамка, съгласувана с резолюция на ООН и уверения за участие на западни сили. Въпреки че НАТО изтъква успешната операция в Либия, повечето страни членки на алианса са против подобни действия в Сирия.
Натискът за военна намеса в Сирия ще се увеличи драматично след тази седмица и това е разбираемо. Жестоките репресии на правителството обаче сякаш не са достатъчни сами по себе си да оправдаят чужда операция. В Сирия все още нито политиката, нито благоразумието сочат към военни действия. След опита от Ирак САЩ и Великобритания с право са доста предпазливи към намеса където и да било без ясно упълномощаване от ООН. А след опита от Либия руснаците са много предпазливи към съгласие за каквато и да е подобна резолюция от страх, че тя може да бъде изтълкувана в по-широк от първоначалния смисъл.
Кофи Анан и Западът може и да засилват натиска върху Дамаск, но без Русия (и Китай) реално няма как да се направи много за прекратяване на кръвопролитията. САЩ, ЕС и някои арабски страни може и да демонстрират мускули срещу Дамаск, но ключовите играчи в тази криза са в Кремъл, независимо дали това се харесва или не. Натискът върху Асад се засили след масовото експулсиране на сирийските посланици заради касапницата в Хула. Подобен натиск обаче не е достатъчен и ако не се намери бързо решение, ще настане истински ад.
По тази причина одобрението на Съвета за сигурност е важно не в морален аспект, а защото показва, че е избегнато възможно опасно разделение между мненията на водещите световни сили. Намеса в Сирия без защитата на международно съгласие би била особено рискована, тъй като страната се намира в средата на обхванат от пламъци район. Заплахата от разпалване на регионални конфликти и такива между великите сили не е единствената причина за колебанието, преди да бъдат запалени двигателите на самолетите на НАТО. При външна намеса със сигурност би се стигнало до увеличаване на жертвите, но този път причинено и поддържано от западните сили, а не от режима в Дамаск. Ако бъде направен опит със сила да се отнеме властта на семейство Асад, това също така би увеличило опасността предаването на властта в Сирия да бъде съпроводено от убийства, предизвикани от противопоставянето между отделни фракции вътре във властта.
Впрочем дипломацията все още предлага по-обещаващ и ненасилствен път. Планът на Анан за прекратяване на огъня и изтегляне на войските очевидно се проваля. Нужно е по-амбициозно дипломатическо усилие, насочено не просто към прекратяване на огъня, а вече към отстраняване на семейство Асад от власт. Белият дом проучва прецедента на договореното неотдавна уреждане в Йемен, при което президентът Али Абдула Салех беше убеден да предаде властта на своя заместник. Това не е панацея, след като страната продължава да бъде обхваната от насилие и нестабилност. Но постигнат с преговори преход в Сирия явно би бил за предпочитане пред огромните рискове, свързани с външна военна намеса.
Ако Вашингтон и сирийската опозиция дадат на Москва изрични гаранции, че нейните интереси в сигурността ще бъдат зачитани в Дамаск след Асад, руснаците може да бъдат убедени да се присъединят към дипломатическа офанзива за промяна на върха в страната. Управляващото семейство Асад е просто лицето на мрежа от военни, етнически, партийни и бизнес интереси, която е дълбоко заплашена от сирийското въстание. Затова какъвто и да е постигнат с преговори преход би трябвало да включи членове на сегашния режим във временно правителство, преди да бъдат произведени свободни избори. Подобен изход е едновременно труднопостижим и неприятен. Но все пак си заслужава да се води борба за него, тъй като е най-добрата реалистична надежда за спиране на убийствата в Сирия.
Анатоли Стайков
