Харизмата и нейните трубадури

Migration Image

Както и много други думи, описващи демократичния политически живот, българският преход не пощади въведеното от Макс Вебер понятие харизма. То се употребява по повод и без повод и спрямо явления и личности, които са на светлинни години от неговия смисъл. Да не говорим, че у нас харизмата се разбира като безгранично харесване на даден (най-често) политик, дължащо се на неговия неотразим чар, но и примесено с известна доза наивност (да не използваме по-силна дума). Разбира се, най-ярък, а според мнозина и единствен пример за български политик с такъв ореол е Бойко Борисов. Журналистките (понякога с ирония, по-често напълно убедено) дори му лепнаха титли като харизматик на Републиката или алфа водач. Оттук много бързо и лесно се стига до изводите, че той няма равен и поради това е непобедим. За капак се прави категоричното заключение, че докато не извади бойкоподобен лидер,опозицията е обречена да линее в дебелата сянка на ГЕРБ.

Това, разбира се, е заблуда, ако не съзнателна манипулация. Смяната на възприеманите като безалтернативни лидери се случва независимо дали се е появил някой по-харизматичен от тях. В интерес на истината Симеон Сакскобургготски беше много по-близо до автентичното съдържание на понятието, защото бе на пиедестал, някъде там горе, далеч над обикновените хора, а това внушаваше някакви почти мистични способности да решава проблемите и в същото време да остане неизкушен от страстите и благата на властта. Всички добре знаем какво се случи после и как харизмата на царя се разтопи правопропорционално на настойчивостта, с която прокарваше личните и на приближените си груби материални интереси.

Личният чар, способността на комуникираш, умението да увличаш, да омагьосваш не са самостоятелни величини, те са функция на идеите и политиките. Няма ли големи идеи, интелигентни политически планове и последователен личен пример, харизмата се изражда в примитивен авторитаризъм, подклаждан от угодливи и меркантилни подчинени (а не последователи в точния смисъл на думата).

Освен това съвременната демокрация се крепи не на внушението за незаменимост, а точно обратното – на конкуренцията. Съвременните политически лидери се износват много по-бързо от своите предшественици от миналия век. Това може би поражда лични драми и в някои случаи е достойна за съжаление обществена загуба, но е неумолима и необратима тенденция. Както и в икономиката, ако в политиката изчезне конкуренцията (или се създаде впечатление за безалтернативност), следват монопол, загниване и неизбежно ощетяване на интересите на потребителите (гражданите). Всички имат интерес в демократичната политика да се поддържа здрава конкуренция, което означава – реална (а не изкуствено конструирана, виртуална), изразяваща многообразието от интереси в обществото, продуктивна (водеща до състезание на добри политики), осъществявана със законни и почтени средства.

В прагматичен план отказът от злоупотреба с мита за непреодолимата харизма, а оттук и изводът, че

най-заинтересовани от конкуренция

са управляващите е най-важен за обществото. Умните и далновидни управляващи политици знаят, че в интерес на всички (включително и в техен собствен, егоистичен) е да имат насреща си енергична и несговорчива опозиция.

Тъкмо почтено следвана роля на опозицията, а не наличието на някакъв подобен на управляващия водач лидер е гаранция, че управлението е под непрекъснат контрол, не се отпуска, не си позволява да бърка в кацата с меда, не се отдава на самодоволна ленност. Ако една управляваща партия или група започне да мечтае за липса на опозиция, нищо добро не я чака, обществото също.

Може да звучи като непоправим оптимизъм, но смятам, че тази нормалност рано или късно ще се наложи и у нас. Нека само припомня –

тройната коалиция се чувстваше вечна

не по-малко, отколкото днешните апологети на бистришкия тигър. Участващите в нея партии бяха твърдо убедени, че могат да си осигурят ако не неограничено, то поне много дълго пребиваване във властта. Тази убеденост прерасна в поредица политически действия, някои от които бяха на ръба на закона, други (независимо че ГЕРБ не можа или не поиска да го докаже) – отвъд тази граница. Негово Величество Избирателят не прости, наказа жестоко (и ще продължи да поощрява последващите мерки) нетолкова едни или други неправилни управленски решения, а именно тази самоуверена арогантност, тази решимост с цената на всичко да се задържи кокалът на властта. В края на мандата си управляващите наистина започнаха да изглеждат като банда негодници (по точното определение на Сергей Станишев), въпреки че по (не)известни причини тази банда започна да се идентифицира единствено в БСП.

И днес трезво мислещите българи са наясно, че мандатът на ГЕРБ и Бойко Борисов не ни предлагат края на историята на българската демокрация (по Фукуяма). Затова – и на теория, и на практика – въпроси от рода на Какво/кой освен Бойко?, Какво/кой след Бойко?, не само са нормални и полезни, а бяха на дневен ред от началото на управлението на ГЕРБ.

Както преди три години, така и днес смятам, че митологемата само човек като Бойко може да бие Бойко е напълно спекулативна. Имам и теоретични (спомнете си теорията на Парето за лъвовете и лисиците), и практически аргументи. Дори на всекидневно ниво логиката е проста – ако ще е като Бойко,

защо ни е друг Бойко

– нали вече си имаме един?!

Смятам, че дискусията за алтернативата на Бойко и неговата преувеличена харизма трябва се развие по същество, като се направи равносметката на визията, стратегията и конкретната програма за управление на ГЕРБ (или по-точно, на липсата на такива). Досега надделяват опитите тази дискусия да се сведе до една, на пръв поглед очевидна теза – че по принцип има нужда от алтернатива, че по принцип трябва да има някой, който да може да бие Бойко, и не просто да го бие, а да е доказал, че превъзхожда ГЕРБ и неговия лидер по качеството на политическите решения, които предлага. Що се отнася до най-ревностните пропоненти на идеята за безалтернативността на Бойко порази липсата на достатъчно бойкоподобни конкуренти, най-опасни за всяка власт винаги са били вечните приносители на данайски дарове на всяко поредно правителство, които и днес на висок глас обявяват Никой не може да бие Бойко! Твърдение, което някак много лесно започва да се интерпретира като Никой никога не ще може да бие Бойко!

Особено опасни са тенденциозните тълкувания на данните от социологически и други анкети, както и на изказвания и действия на наши чуждестранни партньори. Аз лично не вярвам, че социологическите агенции подправят на ръка данните от проучванията – дяволът е в интерпретацията. Защото само по темата какво точно имат предвид тези 30% от българите, които безусловно одобряват дейността на премиера и правителството, може да се направи многодневна научна дискусия. Дали става дума за надежди, за оценка на думи, за оценка на заявени намерения, на резултати или на нещо друго, съвсем не е лесно да се определи – вероятно всяко от изброените има своята тежест. Също толкова подвеждащо може да бъде възобновеното старание за пропагандиране на високите лични рейтинги, които се представят като плод на неоспорим и доказуем личен принос и постижения.

Всъщност

ласкатели в политиката

е имало и винаги ще има. Едно от заблужденията на ласканите, определяни като харизматични политици (дори когато разбират, че са ласкани), е, че ги ласкаят заради някакво преклонение пред личните им качества заради харизмата им. Нищо подобно – работата опира до чист, озъбен интерес. Наистина има среди и личности – политически, медийни, (квази)научни – които действително трябва да замълчат, не само за да не дразнят лъва, а и за да запазят поне някакво публично достойнство след всичко, което са натворили. Управляващите и техният лидер обаче не само не бива да приемат като кощунствен, а сами трябва да си задават въпроса Защо Бойко няма да е вечно на власт?.

Александър Маринов

Facebook
Twitter
LinkedIn
Telegram
WhatsApp

Още от категорията..

Последни новини

This poll is no longer accepting votes

Смятате ли, че масовите назначения без конкурс в бордовете на държавните фирми трябва да продължават?

Подкаст