Сегашната истерия около лошите банки, която след САЩ се пренесе и в Европа, много наподобява на лова на вещици през Средновековието. Интересуващите се от медиавистика знаят, че през онези времена евреите били тези, които въртели бизнеса с даването на пари назаем. И въпреки че са били друговерци, са се ползвали с благоволението на владетелите, когато те са се нуждаели от пари, за да финансират бляскавите си дворове или скъпоструващите войни. Но когато е идвало време за връщане на заемите или при икономически катаклизми – глад, суша, наводнение, най-удобните виновни, срещу които гоненията започвали веднага, са били именно евреите. Това че са били друговерци, е било само добро извинение. А истинската причина е, че са били кредитори, от които всички са искали да се отърват. Впрочем поради същата причина владетелите на средновековна Франция и Англия са съсипали и ордена на Тамплиерите.
Данъкът върху банковите транзакции и директивата за ипотечните кредити са двата нормативни документа, с които европейските политици в най-новата ни история ще се опитат да задоволят жаждата за мъст на хората от Стария континент. Показността на техните действия трябва да даде урок на банките за ролята им в разразяването на глобалната икономическа криза. Нищо че те също са жертви на правителствата. Защото са финансирали прищевките им с единствената цел да спечелят. Играта обаче загрубя и сега дойде ред правителствата да спасяват банките.
На пръв поглед желанието за възмездие е напълно основателно. Спасяването на банките в Европа погълна и продължава да поглъща стотици милиарди евро годишно – пари, които идват от джоба на данъкоплатците и са за сметка на техните лични доходи. Затова изглежда логично банките да си платят за оказваната им подкрепа.
Банките ли са истинските виновници?
Едва ли някой се замисля по въпроса, но всички тези институции работят по регулации, които се приемат именно от политиците. Сегашната криза нямаше да е възможна, ако политиците както в Европа, така и в САЩ години наред не провеждаха социални програми, чиято задача бе стимулирането на потреблението – било за покупка на жилища, било за стоки и услуги. Целта бе населението да има повече доходи, с които да купува и така икономиката да върви напред и нагоре. Звучи красиво, социално отговорно и демократично. Но всички забравят, че подобен механизъм може да работи единствено на принципа на постоянното нарастване на дълга – не само този на отделния потребител, но и този на държавата. Защото държавата прави допълнителни задължения, с които финансира повишените доходи и социални придобивки на населението – типичен пример за това е Гърция, но същият принцип се прилага във Франция, Испания, Италия и дори в Германия и Великобритания. А когато държавата финансира нарастването на потреблението, няма как банките да не се включат в този бизнес. В онзи, по-развития свят, разковничето може да се търси още в
акционерната структура на банките
Тя е изградена на принципа на многото на брой дребни акционери, които се интересуват единствено от увеличаването на стойността на техните акции на борсата. Ако тя е по-малка от средния ръст на борсовите акции, обикновено падат главите на мениджърите. Точно поради тази причина по време на икономически ръст единствената задача на шефовете на банките е бизнесът да се разраства постоянно, а печалбите да набъбват. И тази цел се преследва с цената на всичко. Дори и с подценяване на степента на риска от определени операции, с намаляване на капиталовите буфери и с пренебрегване на изискванията за провизиране. Всички тези дефекти би трябвало да бъдат отстранени от
националните и европейските банкови регулации
които надзорните органи на отделните държави прилагат. Именно тази задача изпълняваше през изминалите години и управление Банков надзор на БНБ. Затова у нас проблемите с лошите кредити все още не са успели да съсипят банковата система.
Политиката, която водеше надзорът в повечето европейски държави, обаче бе точно обратната. Предоставянето на евтини заеми в Европа бе стимулирано с всички средства, в това число и с либерални правила по отношение на оценката на риска и на заделянето на провизии.
И докато у нас провизиите стават задължителни веднага след като заемът бъде просрочен над 90 дни (до 2010-а тази граница бе 30 дни), в повечето държави от ЕС от десетилетия банките започват да покриват лошите кредити едва след като просрочията по тях надхвърлят 180 дни. Управляващите в отделните държави не направиха нищо за затягане на банковите регулации, защото евтините заеми бяха един от лостовете за подобряване на благосъстоянието на избирателите им. И резултатите от подобен либерализъм са налице – липса на капиталови буфери срещу рязко увеличените загуби. Когато обаче кризата се стовари върху европейския данъкоплатец, всички се заоглеждаха, търсейки виновниците. Сега се чака възмездието. Нека обаче се замислим
кого наказват всъщност политиците
приемайки директивите за облагане на транзакциите и за ипотечния кредит с различните му там ограничения за банките. Данъкът върху транзакциите, какъвто и да е размерът му, автоматично ще бъде прехвърлен върху услугите, които банките оказват на своите клиенти. Той ще бъде един вид косвено облагане на фирмите и гражданите, извършващи преводи или емитиращи и търгуващи с ценни книжа.
При ипотечните кредити ефектът ще е същият. Ако таксата за предсрочно погасяване бъде забранена, ще се появи друга, която ще я компенсира или ще се повиши лихвеният процент. С други думи, под една или друга форма клиентът ще си плати за желанието предсрочно да върне взетия заем. Нещо повече, за да се застраховат, банките могат да увеличат цената на ипотечния кредит дотолкова, че той да стане по-скъп от преди.
Повечето европейски политици ясно осъзнават всички тези негативни ефекти, затова предпочитат да оставят изработването на конкретните ограничения в ръцете на парламентите на отделните държави. Който иска да го прави, а който не иска да махне с ръка и да остави нещата да си вървят, както досега. По отношение на данъка върху транзакциите е абсолютно сигурно че повечето страни въобще няма да го въведат. Що се отнася до ипотечните кредити отделните държави сами ще решат как и доколко и дали въобще да регулират лихвите и таксите за предсрочно погасяване. Ето така ще се постигне
ефектът и вълкът сит и агнето цяло
Политиците ще се бият в гърдите, че са отговорили на очакванията на обществото, но реални наказателни операции срещу банковия сектор няма да има. Защото за трезвомислещите е ясно, че всяко наказание срещу банката всъщност бърка в джоба на нейния клиент. Няма спор, че банковият сектор в Европа се нуждае от реформиране, но и политиците съзнават, че тези реформи трябва да вървят паралелно с преструктурирането на публичните – държавни и общински финанси. И посоката за прилагането им е една –
по-голяма интеграция
Именно за това говорят и председателят на Европейската централна банка Марио Драги и председателят на Европейската комисия Барозу. И двамата през последните две седмици заявиха, че страните от еврозоната трябва да създадат общ надзорен орган, общ фонд за гарантиране на влоговете и механизъм за контрол върху бюджетите на отделните страни. Ако по тези три цели се постигне съгласие, на дневен ред ще застане въпросът за общи принципи при формиране на данъчните основи и други подобни инициативи за създаването на общ фискален съюз в рамките на еврозоната. Като че ли лидерите на Европа са осъзнали, че без здрави държавни финанси не може да има здрави банки. И това е верният път. Разбира се, прилагането на подобни мерки засега няма да засегне пряко България.
