Александър Кашъмов е роден през 1971 г. в София. Завършва философия и право в СУ Св. Кл. Охридски. Специализирал е по програми за защита на човешки права и международно застъпничество в университети във Великобритания и САЩ. Той е ръководител на правния отдел на фондация Програма Достъп до информация. Член е на международната асоциация на юристите и на Софийската адвокатска колегия. Един от учредителите е на фондация Помощ за журналисти.
nbsp;
Г-н Кашъмов, ще доведат ли протестите до промяна на политическата култура в България, или ще прекипят и преминат, както се е случвало толкова много пъти в последните 23 години?
– Всички протести допринасят с нещо за промяна на политическата култура. На сегашните не трябва да се гледа изолирано от предишните. В последните години имаше протести срещу Закона за ГМО, срещу Закона за горите, в една демокрация е нормално да има протести. Те обикновено трябва да оздравят взаимоотношенията между граждани и институции, а у нас институциите нямат много-много обичай да се вслушват в гражданите. И мисля, че това е важното послание, което се излъчва от всички протести. То е и стимул институциите да почнат да си вършат работата по-добре, да подобряват средата и да развиват гражданското общество.
Има ли този път нещо различно? Нещо, което наистина би повлияло за по-трайна промяна във възприятието на властимащите за ролята на гражданите?
– Протестите нито трябва да се подценяват, нито да се надценяват. Не трябва да се подценяват, защото ако се каже, че нямат никакво значение, това си е нихилизъм, а и не би било вярно. Политиците и съответно държавните служители на високите нива очевидно се стреснаха. Но не трябва и да ги надценяваме. Всички представи, че това е нещо уникално, което за първи път се случва, са пресилени. В историята ни от тези 23 години е имало и други протести.
Смятам, че за да има трайно значение този протест, трябва първо да се разшири прозрачността в държавата и нейните институции на практика. Защото законовата рамка я има. На второ място трябва да се разшири чуваемостта на гражданите на две нива – първо, трябва да бъде подобрена законовата рамка за участието на гражданите и техните движения в предварителното обсъждане на т. нар. проекти за нормативни актове. От 2003 г. (а след това имаше и изменение през 2007-а) се въведе задължение в Закона за нормативните актове да бъдат предварително оповестявани проектите за нормативните актове да бъдат давани за обсъждане от заинтересованите групи. Но това като че ли все още не се случва.
За мен е много странен фактът, че в последните години единствено МВР, което е една традиционно затворена институция, провежда такива обсъждания, преди да се внесе закон в Министерския съвет или в парламента. Това не може да продължава така. Невслушването, необсъждането води до напрежение, до протести и до натиск отвън и когато хората не са поканени в залите за обсъждане, те излизат на улицата. Смятам, че с участието на гражданите трябва първо да се подобри законовата уредба. Трябва да бъдат задължени институциите, които приемат даден закон, не само да го подлагат на обсъждане, но и това обсъждане да продължи дълъг период от време. А след това те трябва да отговорят изрично и мотивирано на исканията на различните граждански групи, които не са били приети. Това са неща, които трябва да бъдат записани в Закона за нормативните актове, защото виждаме, че мисленето на нашите управляващи не стига дотам те да го правят, без да са задължени.
Възможно ли е да отпадне т. нар. търговска тайна между държавата и дружествата, с които тя е сключвала договори? Не става въпрос само за ЕРП-тата, а и за приватизационните процедури, Белене и пр.?
– Не само че е възможно, ами и трябва да кажа, че чукаме на отворена врата. Още през 2008 г. Законът за достъп до обществена информация беше променен. След тази промяна е записано, че договорите, по които едната страна е държавата, а другата – частна фирма, могат да бъдат публични, те не могат да бъдат търговска тайна.
Това е валидно и за договорите, сключени от общините, нали така?
– Да, това се отнася и за общините. Общественият интерес се смята за действащ до доказване на противното. През седмицата Програма Достъп до информация оповести резултатите от проучването си за прозрачността на администрацията и това как институциите работят със Закона за достъп до обществена информация. Тази година подадохме искане за достъп до договори на може би повече от 450 институции и получихме огромно количество такива. Естествено, около половината от институциите отказаха, като се мотивираха с търговската тайна. И все пак факт е, че това вече не е някаква толкова сериозна информация, че институциите масово да я бранят. Това, което направихме тази година, беше нещо като акуширане на въвеждането на нови практики в администрацията, за да могат институциите да преодолеят своя естествен страх и нежелание да предоставят информация.
А законът приложим ли е за договори, подписани преди 2008 година?
– Това е интересен въпрос. В практиката не е поставян, но аз мисля, че е приложим. Законът за достъп до обществена информация от 2008 г. се отнася за всички искания, подадени след 2008 година. Ако днес подам искане за документ от 2001 г., то трябва да бъде удовлетворено, защото съм го подал сега. Като юрист съм на мнение, че законът е приложим и за документите, издадени преди 2008 година.
Не е ли възможно, ако се оповести договор между държавата и частно дружество, което е включвало клауза за запазване на търговска тайна, после то да осъди държавата?
– За да докаже фирмата, че документът е търговска тайна, тя първо трябва да докаже, че е произтекла конкретна вреда и че е била поставена в неблагоприятна светлина пред другите конкуренти. А това е много трудно. Търговските дружества много трудно биха доказали, че оповестяването на един договор с държавна институция засяга в такава степен техните интереси, че да ги постави в неравностойно положение. Точно обратното – фирмите, които имат договори с държавата, са в привилегировано положение, защото тя е най-благонадеждният платец. Затова не смятам, че има проблеми, а и до този момент не сме получили оплаквания. Какво е търговската тайна? Една информация, която за търговеца е ноу-хау, негов патент или списък на клиенти, на доставчици… Това – да. Но правата и задълженията, неустойките – тези данни задължително трябва да са публични. Има и още една причина, поради която търговците не могат да съдят държавата. В Закона за достъп до обществената информация изрично е казано, че договорите са публични при надделяващ обществен интерес.
Може ли да се разтрогнат договорите между държавата и ЕРП-тата например, или пък такива с други частни монополисти?
– Абстрактно погледнато, всичко е възможно. Но трябва да се види има ли конкретни юридически предпоставки. Разтрогването на договори ми се струва крайно нереалистично – това може да стане само при положение че има виновно неизпълнение на клаузите, залегнали в договора от страна на дружествата. А това, което сега се коментира, ми се струва невярно, защото вредата за потребителите не е въпрос на неизпълнение на приватизационния договор, а на липсата на контрол. Отношенията между ЕРП-тата и потребителите не могат да бъдат прехвърлени като отношения между дружествата и държавата, след като ЕРП-то е било приватизирано. И няма такава юридическа фигура, че да се обявят договорите за нищожни поради вреда на обществения интерес. Кой представлява обществения интерес – чл.26 от Закона на задълженията и договорите казва кога договорите са нищожни. И там се изброява – когато има противоречия със закона, заобикаляне на закона и т.н., и това е много ясно.
Как обаче се стигна до липсата на контрол, за която споменахте? За корумпираност ли става дума, или за обикновена некомпетентност?
– Можем само да гадаем. Когато липсва прозрачност, хората подозират най-лошото – че монополите и политиците са се свързали по мафиотски начин. Подобно подозрение не е напълно лишено от основание доколкото политиците имат нужда от свежи пари при избори. И кой може да даде тези пари – мощните фирми. Монополите финансово са много мощни и главно преди вот могат да бъдат много важни. Често пъти политиците не искат да влизат в директен сблъсък, но, както видяхме, в бъдеще няма да им бъде лесно да поддържат тази позиция. Оттук нататък те ще знаят, че трябва да държат монополите под лупа и че държавата трябва да ги контролира. И онези, които не научат този урок, ще бъдат изхвърлени от политическия живот рано или късно.
Често се коментират партийната класа и каста, не можем ли обаче да говорим и за една своеобразна аристокрация в НПО-тата? Доколко гражданите могат да разчитат, че неправителствените организации защитават техните интереси?
– Това е много сложна тема. Не може да се обобщава за неправителствените организации, така както не може да се обобщава за партии, граждани, етноси и т.н. Има такива, които си вършат работата и са полезни на обществото. Има и други, които са насочени главно към това да получават пари. Някои НПО-та имат голямо значение за последните години от прехода и за влизането ни в ЕС. Например Програма Достъп до информация работи вече 16 години, дали сме правни консултации на повече от 4 хил. души. Имаме зад гърба си поне 240 съдебни дела, като в по-голямата част сме осъдили държавните институции. Имаме законодателни инициативи, които направиха управлението по-прозрачно, засили се правото на достъп до информация, Висшият съдебен съвет се отвори, прие се Закон за досиетата след наши дела. Направили сме толкова, с колкото доста министерства не могат да се похвалят, а сме малка организация, в която в момента работят девет души.
Наскоро стана известно, че столичната топлофикация не желае да оповести какви пари дава за пиар и за публикации и с кои медии е сключила договори. Вие се занимавате предимно с прозрачността в публичния сектор, но състоянието на медиите също е от изключителна важност за гражданското общество. В тази връзка доколко прозрачен е медийният пейзаж в България?
– Абсолютно нарушение на закона е, че Топлофикация-София твърди, че не е задължена да даде тези данни. Случаят е скандален. През тези години имаше сериозни проблеми в медийния сектор. Моята оценка е, че държавата си позволи да изкушава медиите и да нарушава всякакви правила, раздавайки европейски средства и пари на българския данъкоплатец на вестници и телевизии, които не са подписали етичния кодекс. В последните години не съм чувал нищо по-скандално от това. Оказва се, че самата държава не се интересува от тези стандарти. Това е и начин медиите да се корумпират. В същото време държавата има нахалството да иска да регулира медиите и да създава закон за печата. Арогантно, защото това е една сфера, в която тя не бива да се намесва. Всички договори между институциите и медиите също трябва да са публични.
