Знае ли някой днес кои точно са протестиращите и кой ги представлява? Тези, които в Гранд хотел София предложиха за служебен премиер Димитър Иванов, или хората на Янаки Ганчев, които уж щяха да се събират в Арена Армеец, ама ако можело държавата да им плати наема? Може би лидерът им е представителят на шестата раса Мирослав Киряков от Съединение, който в сряда се срещна с Цецка Цачева. Може би Йоло Денев трябва да бъде обявен за почетен председател. Младите Янко Петров, Ангел Славчев и Дончо Дуков също изглеждат приемливи и автентични водачи. Проблемът с представителството е типичен за общностите без йерархия, но в българските условия той достигна до абсурд. И макар разцеплението и разтрояването да са неизбежни, протестите стигнаха далеч.
Оставките на правителството и на варненския кмет Кирил Йорданов съвсем не са най-голямото им постижение. Българите най-сетне показаха, че не са съгласни да бъдат мачкани като анонимна тълпа от нечистоплътния съюз, сключен между политическата класа и олигархо-икономическите интереси. Че осъзнават унизителната роля, която им отрежда тази сделка и че се бунтуват срещу нея. Свободата е невъзможна, когато мизерията в обществото се е хронифицирала и оцеляването е основен приоритет. В България демокрацията се сведе до гласуване веднъж на четири години за парламент и кмет, още един път на петилетка за президент, а през останалото време до безрадостна битка за покриване на сметките.
Докато целият свят се бунтуваше срещу превземането на демокрацията от олигарсите, в България цареше подозрително затишие. И сега напрежението просто избухна. С натрупаните лихви за това, че в тенджерата не е имало монтирани предпазни клапани, които поне от време на време да изпускат парата.
Политиците вече открито говорят за обновяване на листите и част от старите муцуни сигурно ще отпаднат. Някои от вдигналите се на бунт вероятно ще осъмнат депутати в следващия парламент. Това обаче няма да спре самовъзпроизвеждането на порочната политическа система. Има и нещо друго – не протестиращите държат политиците в шах, ами обратното. Следващите правителства – служебното и това, което идва след изборите – вероятно ще са в безпартиен цвят – най-удобната формула за грабеж. Искате експерти и граждани – готово, ще ви ги дадем, докато не излезете обратно на улицата с искания за повече политическа отговорност.
Несъмнено огромна част от нещата, които улицата иска, биха довели до последици, пряко противоположни на обявените намерения. Такива са и настояването за Велико Народно събрание, и забраната на партиите, и въвеждането на изцяло мажоритарна система за избор, и национализацията. Неособено добре обмислени са и идеите за отзоваване на изборни длъжности, съвсем неясно е и как ще се формират прословутите граждански квоти. Що се отнася до намаляването на броя на депутатите, справка показва, че България е на 11-о място сред 27-те страни членки на ЕС по този показател. Това означава, че пред нас има 10 други държави, които имат повече представители спрямо броя на населението си – наистина сме в първата половина, но същевременно и много близо до средата. Та, това определено не е сред най-големите кусури на страната.
Исканията, шумно издигнати от улицата, трябва спешно да се преформулират. В процесите, които текат в момента, трябва да се включат преподаватели, общественици в по-широкия смисъл на думата, учени, анализатори, социолози, политолози и прочие. И, ако все още не е прекалено късно, между тях и хората от инициативните комитети да протече диалог, който да доведе до преформулиране на исканията на протестиращите. Ако това не стане, политиците ще изземат тази инициатива и сами ще ги редактират – процес, който вече тече.
Интелектуалците пък трябва да се откажат от стерилния подход към социалните проблеми – най-малкото защото в масовия случай те пряко ги засягат. От кулите от слонова кост на интелектуалното превъзходство не е останало нищо. В България почти няма престижна професия – реномето на юристи, лекари, учени, икономисти, преподаватели и журналисти отдавна е сринато до под морското равнище. Сега е моментът, в който хората с авторитет да приложат на практика онова, което проповядват и преподават на теория.
През 1758 г. Жан-Жак Русо описва в своето Писмо до Д’Аламбер утопичната си идея за всенародни празненства на открито, на които гражданите се радват заедно. Нещо подобно се усеща в атмосферата на площадите днес. Едва ли екзалтацията щеше да е на такова ниво, ако разпадът на общностите в България не беше толкова дълбок. За съжаление, показва историята, подобни опиянения най-често са били следвани от дългогодишно остро главоболие.
