Клубовете ни създадоха треньори факли

Илиан Илиев засега оцеля в "Левски".

Изиграха се едва два кръга от пролетния полусезон на А група, но елитната треньорска гилотина вече заработи на пълни обороти. Хвръкна главата на Миодраг Йешич в ЦСКА, Илиан Илиев подаде оставка в Левски, но засега остава на поста си, заговори се за смяна на Ивайло Петев в Лудогорец, дните на Георги-Иванов в Черно море изглеждат преброени… Девалвацията на треньорската професия у нас е твърде обезпокоителна, защото това са четири от отборите ни, изграждащи облика на българския клубен футбол. Причините елитните тимове да сменят наставниците си като носни кърпички са много и комплексни. Но най-важната от тях е липсата на ясна политика на собствениците за изграждането и развитието на печеливш футболен проект, което води до фатални грешки с избора на подходящ треньор и селекциите, до провалени предсезонни подготовки и необосновано напомпани финансово договори на некадърни играчи. За разлика от развитите футболно държави, където всеки клуб има професионално организирана управленска йерархия, у нас модата диктуват президенти, които вадят парите, но нямат понятие как се прави добър тим. Съблекалнята и трибуните вместо коректив се оказват решаващ фактор дали един треньор става, или е за гонене.

Когато в края на 2007-а старши-треньорът на Левски Станимир Стоилов и изпълнителният директор на клуба Наско Сираков обявиха, че ще започнат подготовката на план 2009, мнозина им се присмяха, а други даже ги обявиха за луди. Само че въпросният

план 2009 бе единствената визия

за бъдещо развитие, представена през последните 20 години от спортно-техническото управление на български футболен клуб. Добра или не, тя заслужаваше кредит на доверие най-малкото защото бе подготвена от хората, донесли първото историческо класиране на български тим в групите на Шампионската лига. Но вместо да изгради нов успешен цикъл, дуетът Стоилов-Сираков бе уволнен от президента на сините Тодор Батков само пет месеца след представянето на амбициозните му цели. Което е твърде подходящ пример за отношението на клубните собственици към хора, които се опитват да изградят нещо трайно. Между другото, още тогава от Левски се похвалиха, че до месеци ще имат модерен стадион, който няма да отстъпва на бижуто Алианц Арена в Мюнхен. Почти седем години по-късно Герена си е същият, само дето сектор А бе взривен с надеждата, че една голяма руска компания ще построи нов стадион. Това също е факт, доказващ неспособността на нашите грандове да планират дори най-близкото бъдеще.

Ако направим аналогия със случващото се в държавата, може да се каже, че липсата на далновидна клубна политика предизвика явлението треньорите факли. Това са наставници, които независимо от желанието, качествата и амбициите си се задържат най-много по един сезон във водещите ни тимове, преди да изгорят след два-три слаби резултата. В обърнатата ни футболна пирамида президентите търсят бързи резултати на всяка цена, без да са си постлали за бъдещи успехи. Нито един от нашите водещи тимове не работи по програма, а и на децата е ясно, че за изграждането на един силен тим са необходими поне три-четири години. И то при положение че всеки знае мястото си в клубната йерархия, селекция и трансфери се правят целенасочено, както и се интегрират най-добрите футболисти от школата. В България няколко отбора искат да са шампиони всяка година и да правят пробиви в евротурнирите, без въобще да са готови за това.

Левски например отдавна е спрял развитието си, ръководителите му живеят във футболна самозаблуда, но накрая винаги треньорите го отнасят. След Станимир Стоилов

една дузина наставници се въртяха

на синята скамейка, но нито един не успя дългосрочно да впечатли Батков. Велислав Вуцов изгоря заради една изпусната от Георги Иванов-Гонзо дузпа в мача от Шампионската лига срещу БАТЕ Борисов. Емил Велев триумфира с титлата, но също се оказа ненужен. Дойде Радко Достанич, отборът играеше зрелищно, но заради издънката в Европа срещу далеч по-класния Дебрецен и сърбинът си тръгна. За разлика от останалите, Георги Иванов пък бе търпян твърде дълго въпреки очевидната му треньорска недостатъчност. Интелектуалецът Николай Костов също не успя да наложи философията си в напрегнатата атмосфера на Герена. Без изключение, въпросните наставници поемаха клуба в движение, без да са разработвали и защитавали програма за развитие пред ръководството и без дори да са правили селекцията на тима. При такива условия провалът дори на светила в бранша като Фабио Капело или Жозе Моуриньо би изглеждал предрешен.

Още по-безнадеждно откъм наличието на каквато и да е клубна стратегия е положението на ЦСКА в ерата Титан. Откакто Димитър Борисов и Иво Иванов закупиха клуба през 2009-а, в Борисовата градина отчаяно се опитват (и със сигурност ще успеят!) да поставят рекорд за най-много сменени треньори за петилетка. Рулетката започна от Димитър Пенев, който бързо отстъпи място на племенника си Любослав Пенев. Сегашният треньор на националите бе освободен, след като не позволи да го ръководят като кукла на конци. Дойде известният румънец Йон Андоне, който набързо бе съпроводен от феновете отвъд Дунава. После за кратко късмета си изпробваха Адалберт Зафиров, германският възпитаник Павел Дочев и Гьоре Йовановски, преди да започне режима на Милен Радуканов. Радуканов вдигна тима, спечели с него Купата и Суперкупа на България, но неясно защо бе изгонен. Тандемът Драголюб Симонович-Димитър Пенев тотално се провали, за да дойде Стойчо Младенов, който се задържа на ветровития пост по дълго от обичайното само заради огромната неустойка в договора му, която титаните не искаха да плащат. След него се появи вторият Екзекутор на Ливърпул – Миодраг Йешич, който пък бе освободен само след два мача, защото псевдозвездите на червените въстанаха срещу методите му на подготовка.

Всеки нов селекционер на двата ни гранда

водеше по седем-осем нови футболисти

със себе си и така през Левски и ЦСКА за пет години преминаха общо към 200 футболисти, повечето от които носеха клубните фланелки като модни дрешки. Идваха недоказани чужденци, гледани на записи от интернет, които се разхождаха по терените, но получаваха и продължават да получават космически за нашия стандарт заплати от десетина хиляди евро на месец, а мениджърите на свободните агенти средняци взимаха сериозни комисиони. Ако пресметнем колко пари са хвърлени на вятъра от двата клуба, сумата със сигурност ще надхвърли 10 млн. евро. А армейците биха могли с тези средства да оправят разрухата в клубната си школа, сините пък досега спокойно можеха да изградят тим само с младите си таланти, който едва ли щеше да се представи по-зле от наемническата селекция. Но затова трябва визия, а у нас се живурка ден за ден.

Друг проблем е, че треньорската институция в нашата страна няма грам авторитет. Всички помним, как Сър Алекс Фъргюсън замеряше с бутонки в съблекалнята звездата си Дейвид Бекъм, който се бе осмелил да му противоречи. Жозе Моуриньо извади от състава клубната легенда на Реал Икер Касиляс, оспорил методите му на подготовка и селекция. В Италия футболистите се обръщат към наставниците с почтителното мистър, въпреки че някои от играчите са по-възрастни от треньорите. В България излиза някакво футболистче Иван Бандаловски и казва, че ЦСКА не играе добре, защото Йешич не ги бил тренирал. Сърбинът правилно извади капитана си от състава, но шефовете на клуба застанаха на страната на тарторите от съблекалнята. След като Радуканов отново пое отбора, той веднага върна Бандаловски в състава и дори пак му даде капитанската лента. Дали същата съблекалня някой ден няма да се обърне и срещу него?

В Лудогорец световнонеизвестният нападател Димо Бакалов започна да чупи стойки и да си събира багажа, след като бе сменен от Ивайло Петев заради слаба игра в мача срещу Пирин (Гоце Делчев). Вместо ръководството на зелените да го изпрати да тренира с юношите до края на сезона, санкция за футболиста явно няма да последва. Между другото всички емнаха Петев само след два слаби мача, забравяйки, че именно благодарение на младия наставник разградчани спечелиха титлата още в първия си сезон в елита, а и сега са водачи в класирането. Наистина Лудогорец изпадна в някаква черна дупка, но все още играе най-добрия футбол у нас и дори да не стане шампион, Петев постепенно разрешава пъзела с надграждането на състава си. Освен това клубът развива базата си, инвестира в детско-юношеската школа, привличат се само класни чужденци, някои от които все още не са се адаптирали и ще блеснат в най-близко бъдеще.

За цялата тъпа ситуация в българския футбол голяма заслуга имат и журналистите, които много бързо люшкат треньорите между осанна до разпни го, въпреки че повечето от пишещите и коментиращи братя очевидно не са компетентни, за да оценяват работата им.

Facebook
Twitter
LinkedIn
Telegram
WhatsApp

Още от категорията..

Последни новини

Откъде се информирате за предстоящия вот 2 в 1 на 9 юни?

Подкаст