В тая държава ако не друго, поне записи се появяват колкото щеш. "Тановгейт ", "Цецомобилгейт ", "Кокиновгейт ", а сега и "Мишо Бирата гейт" – все скандали, в дъното на които стоят записи, направени със спецсредства. Последната информация, придобита по характерния за нашите географски ширини начин чрез подслушване, изскочи тези дни около еманципирането на президента Георги Първанов и формацията му АБВ от майката кърмилница БСП. Докато Първанов вдъхновено обясняваше, че няма развод между него и БСП, а само втора алтернативна листа за изборите за евродепутати, в публичното пространство се появи твърдение за съществуващи записи, доказващи колаборацията между него, останалия без работа бивш червен депутат Румен Петков и лидера на ГЕРБ Бойко Борисов. Срещата им станала по тайна доба в дома на Борисов в Банкя (година и месец не се уточняват), където тримата си стиснали ръцете. Целта била да разцепят червената партия и да избутат отново герберския лидер на авансцената на политическия живот.
По традиция при появата на какъвто и да е запис от подслушани разговори у нас ситуацията се развива по една и съща логическа матрица. Най-напред всички обекти от СРС-информацията презглава започват да обясняват, че не е било възможно да бъдат записани, защото изобщо не се познават, и ако са се срещали някога, това е било случайно и отдавна са забравили за случилото се.
Следва етап, в който записът наистина се появява и наистина се чуват гласовете на посочените обекти. Тогава иде ред на тактическия прийом, според който тиражираната информация е обявена за манипулирана. На този етап набедените от записа лица започват да се държат като социолингвисти и последователи на френския социолог и философ Мишел Фуко, известен като автор на теорията за "археология на знанието".
Знанието обаче в случая не е цел на тези последователи на Фуко. Напротив – те влизат в един много сложен постструктуралистичен и постмодернистичен дискурс, от който слушателите не могат да вденат нищо. В него става дума за денотация (буквално значение) и конотация (второстепенно значение), като чутото в записа дава основание да се определят границите на това кое е могло да бъде казано, какво не е било възможно да се каже в един минал момент и т.н. Логично дискурсът приключва с тезата, че репликите им са извадени от контекста. В някои разновидности виновен се оказва преводът.
По-нататък нещата се развиват така: записът се подлага на серия тестове, анализи и експертизи. Те в края на краищата само доказват това, което всички знаят – че записът е нерегламентиран. Което въобще не означава, че не е истински. Така случаят приключва и всичко затихва – до следващия файл или флашка.
Интересно е как на никого досега не му е хрумнало да събере всички появили се записи и да издаде албум. Нещо като диск с хитове. Сигурно е, че те ще бъдат евъргрийн. Ако държавната звукозаписна компания "Балкантон" не бе приватизирана в края на 90-те, това можеше да стане много бързо, но за съжаление от компанията нищо не остана. Което не пречи записи да се правят от кого ли и къде ли не, включително и на държавно ниво, най-често в такива звукозаписни компании като ДАНС, МВР…
Бурното развитие на този бизнес, особено в предизборна ситуация, колкото и да е абсурдно, ни прави романтици. Все се вглеждаме в миналото, когато родината ни бе страната на поетите. Някога те бяха толкова много, че даже се оплаквахме, че всички пишат, но никой не чете.
Днешната реалност обаче е друга. Ако Захари Стоянов живееше сега, навярно щеше да напише "Записи по българските избори". Защото сме страната на записите. Всичко друго, както се казва, е конотативно…
