Държавната администрация е пълна с паразитни структури. Хиляди чиновници получават заплати, без да вършат кой знае какво, а гражданите и бизнесът са засипани от лавина бюрократични недомислици. Навярно мнозина ще кажат, че това отдавна е добре известно, че неефективността на институциите ни е пословична, че чантаджиите на държавна служба се мислят за всемогъщи и т.н., но ще сгрешат. Реалността е още по-стряскаща и възмутителна, отколкото си я представят.
Съдете сами – ако през 1996 г. в страната са съществували 55 администрации на централно ниво, към 2013-а те вече са 114. И това при положение, че още от времето, когато Николай Василев беше министър на държавната администрация, слушаме как броят на чиновниците намалявал – къде с 5, къде с 10 процента. За толкова години трябваше да останат една шепа ведомства, а те са се удвоили, че и повече. Роенето на институциите води след себе си до дублиране и припокриване на функции, затруднява координацията и изпълнението на политиките, но най-вече създава
преразход на публични ресурси
Може би затова не бива да ни учудва, че контролът например върху трудовата дейност е възложен на цели 14 органа на изпълнителната власт, а само за спазването на една разпоредба на Закона за виното и спиртните напиткиедновременно трябва да следят десет административни звена. Пълно безумие, нали?
Да вземем друг абсурд, стриктно документиран в Стратегията за развитието на държавната администрация. Колкото по-богата става нормативната ни уредба, толкова по-голям хаос се получава. До 1998-а в правната система на България са съществували 250 висши нормативни акта – закона. Към 2013-а обаче техният брой вече е 346. Практически за петнадесет години са приети около 100 нови. Смайваща производителност на труда демонстрират нашите депутати и е странно как никой не се е сетил досега да кандидатства с това постижение за Гинес?
Освен законодателната власт изпълнителната също усилено прилага нормотворческите си правомощия и ударно кове подзаконови нормативни актове катоправилници, наредби, инструкции… Общият им брой вече е 2950. Но по-сериозният проблем не е бройката, а честите изменения на законите. Което създава значителни пречки пред гражданите, предприемачите и чуждестранните инвеститори. България от години стои в дъното на класациите за прозрачност и предсказуемост на регулациите, а повече от половината ръководители на фирми заявяват в анкетите на Световната банка, че законовите разпоредби се прилагат непоследователно и непредсказуемо.
Честата промяна в законодателството създава проблеми дори на самата администрация, която е ангажирана повече с подготовката на измененията, вместо с прилагането на разпоредбите. Непрекъснатите корекции в нормативната база създават сериозни затруднения и в съдебната система и пречат за утвърждаването на стабилна съдебна практика.
Като говорим за прилагането на законодателството, стигаме до
следващия парадокс
във функционирането на държавната администрация. Днес в българския правен мир действат над 60 кодекса и закона, в които са разписани принудителни административни мерки като средство за упражняване на контрола от страна на редица органи в областта на финансите, здравеопазването, екологията, обществения ред, енергетиката, транспорта, труда и други. Според последния доклад за състоянието на администрацията броят на чиновниците, упълномощени да съставят актове на нарушителите, е впечатляващ – 32 327 души. Административнонаказващите органи пък са 3241. Цялото това войнство обаче е съставило за година скромните 503 821 акта за установяване на административни нарушения. Или всеки един от тях е издал едва по 16 такива акта. С други думи, за да се подпише срещу приличната си иначе заплата, съответният чиновник, овластен с правото да наказва, е необходимо да напише 1.3 акта в месеца. На това му се вика сладка службица! И като имаме предвид, че някои работят повече от други, то неминуемо излиза, че има контрольори, които нищо не пишат и май нищо и не проверяват. По информация от доклада издадените за 12 месеца от административнонаказателните органи наказателни постановления са 435 853, което прави средно по 134 (или малко над 10 на месец). Нещо повече, в 623 от случаите шест месеца след съставянето на акта не е издадено наказателно постановление. Няма данни дали срещу служителите,допуснали изтичането на давностния срок, са предприети някакви мерки. Но със сигурност по този начин някой е успял да се измъкне от глобите. А в други 8694 случая наказващият орган просто е преценил, че се касае за „маловажност“. Само че у нас няма обективни критерии за прилагането на принципа на „маловажност“ и всичко е изцяло субективно. Така нищо не пречи отделни „казуси“ да се решават на четири очи.
Рекордьори по бездействие
обаче са областните управители, които имат правомощия да участват в административнонаказателното производство в изпълнението на 14 закона. Изглежда невероятно, но възползвайки се от тях, всичките ни 28 губернатори са издали за година само 11 акта. И ако се съди само по тези резултати, живеем в райска държава, където никой не престъпва закона. Иначе в класацията за корупция на „Трансперънси Интернешънъл“ България през 2013-а заема 77-о място.
Напълно неадекватна е дейността на администрацията и със сигналите, жалбите и предложенията на гражданите и бизнеса, които годишно надхвърлят 30 хиляди. На практика липсва правен инструментариум, който да накара чиновниците да реагират на тях, без да е необходима съдебна намеса. Подобно е положението с реакциите на критични публикации в средствата за масова информация. Междувременно не се налагат и санкции за действия или бездействия на служителите, с които се нанасят вреди или се накърняват правата на хората. А, както знаем, това води до заплащането на значителни суми по загубени от държавата дела.
Като ровим из кирливите ризи на администрацията, няма как да не се натъкнем и на друг доста любопитен български феномен. У нас съществуват около 550 стратегически документа, от които 210 са на национално ниво.Осемдесет и седем от последните са сътворени за периода от 2010-а до 2013 година. Което, естествено, не означава, че страната ни ще се развива на базата на документи с дългосрочна визия, както би трябвало да бъде, а разкрива изключително слабата координация при изготвянето им. Истината е, че институциите ни не са изградили механизми за съвместно изпълнение на стратегически цели и често разработват свои проекти и инициативи, които невинаги са синхронизирани с общата стратегическа рамка.
За съжаление трудно може да очакваме положителна промяна и причината е съвсем проста – създаването на такива документи се е превърнало в истински бизнес и
схема за източване на държавните пари
Няма значение дали има реална необходимост от дадена стратегия, важното е да се плати за нейното написване. Фактите са красноречиви – повечето стратегически документи от последните години са написани от външни за администрацията организации. Т.нар. аутсорсване на присъщи за нея дейности неминуемо води до повече разходи, тъй като за едно и също нещо се плаща два пъти. Само за 2012-а (откогато са последните данни) са платени близо 19 млн. лв. за външни консултантски услуги. Поне броят на чиновниците да намаляваше с използването на частни структури, а то е налице значителна по обем обща администрация, която няма пряко отношение към изпълнението на основните си функции. Дори най-малките държавни или общински структури продължават да разполагат със свои служители, които отговарят за човешките ресурси, за счетоводството и финансите, за информационните технологии и т.н. Съществуващите към момента законови изисквания за численост на общата администрация са установени през далечната вече 2000 г. и досега не са променяни въпреки инвестираните милиони левове в информационни системи. Казано иначе, съвременните технологии в нашата държава не са довели до намаляване на чиновниците и до спестяване на пари.
Тази констатация само се потвърждава от Индекса за развитие на електронното управление на Организацията на обединените нации, в който България е отстъпила с цели 16 позиции за последните две години и заема 60-о място от 190 страни. Оценките й по всички показатели (онлайн услуги, телекомуникационна инфраструктура и човешки капитал) са по-ниски от средните даже за региона. Нелепото е, че сме на опашката не заради липсата на средства, а поради, меко казано, неправилното им харчене. Вместо цялостно и единно електронно управление всяко ведомство у нас си прави собствена система, която няма връзка с тази на останалите. Така след инвестирани между 500 млн. и 1 млрд. лв. в последните 15 години сега електронни административни услуги предоставят само 19% от централните звена и 13% от териториалните. Отделно все още не се спазва и задължението чиновниците да не изискват от гражданите и организациите представянето или доказването на вече събрани или създадени данни, а да си ги събират служебно.
