Русенски студент по право в момента е подсъдим заради 12 старинни златни монети, които твърди, че е получил в наследство от баба си. Човекът обаче имал неблагоразумието да ги заложи срещу пари назаем. Полицията по случайност се натъкнала на монетите, които се пазели в метална каса в магазин, и така студентът се превърнал в подсъдим. Обвинението срещу него е именно за това, че е държал тези монети, без да ги идентифицира и регистрира по съответния ред. Първоначално е осъден на пробация, но при обжалването на втора инстанция е оправдан. Следва яростен протест на прокуратурата пред Върховния касационен съд, който пък връща делото за ново разглеждане. Защото според ВКС не може собственикът на един „археологически обект“, какъвто се явяват монетите, сам да преценява дали той има някаква историческа или културна стойност, или не. „Подсъдимият е имал предполагаема представа за това, че баба му е собственик на монетите, както и за времето, когато ги е придобила. Това, че не е предприела действия по идентифициране и регистрация, което не му е било известно, както и че не е бил запознат с разпоредбите на закона, не го оневинява“, категоричен е ВКС. Делото е все още висящо. Но резултатът изглежда предизвестен.
Новият НК изпраща хиляди на съд
От седмици насам около проекта за нов наказателен закон вървят унищожителни критики и горещи дискусии. Специалистите вадят една след друга нови и нови „бомби“, заринати сред спретнатите му членове и алинеи. Поредната се оказа скрита именно в текстовете, с които се наказват посегателствата върху „културното наследство“.
Всъщност такава защита съществуваше и досега. Според действащия в момента НК, който наказва със затвор и конфискация на имущество не само иманярите, които ровят из археологическите обекти. Присъда е предвидена и за този, който изготвя, държи или укрива предмети, материали, оръдия или компютърни програми, за които знае или дори само се предполага, че са предназначени за търсене на антики в археологически обекти. Пак в този закон и сега съществува наказание до три години лишаване от свобода за хората, които не са иманяри, но случайно открият под картофите на двора културна ценност и в седемдневен срок не съобщят на властите.
Опасността хиляди българи в един ден да се превърнат в потенциални подсъдими обаче идва от една наглед „козметична промяна“ в действащите в момента норми. В стария НК заплахата за наказание до четири години затвор плюс глоба до 10 000 лв. съществуваше само за тези, които държат археологически обект, който не е идентифициран и регистриран по съответния ред. Сега понятието „археологически обект“, което означава основно монети, части от оръжия, керамика и други обекти, изровени от земята, се заменя с „културна ценност“. А това може да се окажат и старите обици на баба ви, стилните мебели, купени от антиквариат, или дори писмата и картичките, които прадядовците ни са писали от фронта до дома по време на някоя от войните в началото на миналия век.
Просто цукало или находка?
Проблемът не идва от Наказателния кодекс, а от Закона за културното наследство. Макар че това съвсем не оневинява хората, написали проекта за НК – те просто е трябвало да съобразят, че определението за това що е културна ценност е прекалено обтекаемо. И заплашва със затвор хиляди хора, запазили от дедите си вещи със сантиментална стойност за семействата. Тези вещи обаче в един момент може да се окажат ценни и за държавата. Според Закона за културното наследство ценност може да се окаже буквално всяка вещ, ако е надхвърлила сто години. Защото носи „историческа памет“ и „свидетелства за националната ни идентичност“, каквото и да значи това.
Според чл. 7 от този закон „културна ценност е нематериално или материално свидетелство за човешко присъствие и дейност, природна даденост или феномен, което е от значение за индивида, общността или обществото и има научна или културна стойност“. За по-голяма яснота на тази формулировка не помага и чисто времевият критерий, въведен в същия закон – за ценност могат минат картини на възраст над 50 години и антикварни предмети на възраст над 100 години. Проблемът е в това, че законът е така написан, че никой да не може сам да прецени какво да си пази у дома – това трябва да направят експертите. Защото едно нощно гърне може да е просто гърне, но не и ако има история – ако го е ползвала царска особа, например. Същото е с дрехите, с книгите, с рисунките, със старите гардероби.
Старините са скъпо удоволствие
Притежанието на старини винаги е било скъпо удоволствие, но сега ще стане изключително скъпо. Защото, за да се установи дали има такава историческа стойност един предмет, той първо трябва да бъде отнесен при експерти, които са оторизирани да правят такива преценки. На тях обаче трябва и да им се плати. Ясно е, че целта на закона е да се удари стройната иманярска мафия, която от години шета почти необезпокоявано у нас – но органите ловят само дребни пилци и се отчитат бройките дела срещу тях. В същото време обаче ситуацията, в която са поставени обикновените хора, е буквално налудна. Факт е, че има хиляди притежатели на вещи, които могат да бъдат обявени за културна ценност. Безумно е всички вкупом да се юрнат към музеите за експертиза на спомените си. А и кому е нужно това, след като държавата не може да се справи дори с опазването на регистрираните си ценности, камо ли на толкова нови?
Затова и реакцията срещу текста беше повече от логична. Само дето от вносителите на проекта не се чува нито извинение, нито обяснение. И най-вероятно текстът така и ще си влезе за гласуване в пленарната зала – без промяна. Да си чупят главите депутатите.
