Вече е ясно, че най-късно до края на годината броят на болниците ще бъде намален. Здравният министър д-р Таня Андреева нееднократно изтъкна, че 400 лечебници са твърде много за малка България. Въпросът е, че правителството трябва да избере най-безболезнената схема, по която да осъществи непопулярната реформа, тъй като със сигурност ще се появят поне дузина недоволни болнични директори, медицинският персонал ще заплашва със стачки, а медиите ще подемат вълната на общественото недоволство. Единият вариант е това да се случи чрез подготвяната сега Национална здравна карта, която административно може да отсече кои ще играят цял мач на здравния пазар и кои ще останат резерви. Другата опция е летвата на критериите да бъде вдигната много високо, така че тези, които са ощетени откъм квалифициран персонал, съвременна апаратура или са необратимо задлъжнели, да изпаднат автоматично.
Министър Андреева подготви аудиторията си в тази насока с репликата, че предвижда да върне задължителната акредитация за всички болници, включително и университетските. Тя се обоснова с мотивите, че съществуващата (полу)акредитация с пожелателен характер е напълно безсмислена и че абсолютно всичко следва да се проверява по стандартите, на които са длъжни да отговарят лечебните заведения.
Андреева , изглежда, има
солидни аргументи да иска промяна
в модела. Действащият „доброволен“ режим, въведен с приетите през лятото на 2010-а поправки в Закона за лечебните заведения, е, меко казано, неработещ. И по никакъв начин не гарантира качеството на медицинските услуги, нито това на професионалното образование. Болниците, специализираните центрове, лабораториите, зъболекарските кабинети и кръвните банки получиха право да избират, като акредитацията остана задължителна само за тези, които обучават студенти и специализанти. Така единственият контрол над лечебните заведения се осъществява чрез проверката за спазване на медицинските стандарти, която всяка година правят инспекторите от ресорното ведомство и здравната каса. На базата на резултатите от ревизиите клиниките получават съответното ниво на компетентност. Но е публична тайна, че много от тях „минават между капките“ и получават лицензи, без да покриват изискванията. От друга страна, дори някоя болница „да се престраши“ доброволно да започне акредитация, крайният резултат е повече от неясен. Процедурата се прави по Наредба 18/2005, в която липсват ясни правила за формиране на крайна оценка. Над 3.31 млн. лв. глътна реализираният от здравното ведомство в периода 2009-2011-а проект „Aкредитация на лечебните заведения и продължителното обучение на медицинския персонал“, но с него по-скоро бяха усвоени едни европари, без институциите кой знае колко да са повишили капацитета си.
В последна сметка пътят към задължителното лицензиране изглежда предначертан, но най-важното е как и от кого ще се прави то. Защото, ако бъде върната действащата до средата на 2010-а схема, болниците отсега трябва да приготвят пачките и да се настроят, че
ще станат играчка в ръцете
на държавни чиновници. Да припомним, че през 2009-а от трибуната на Народното събрание бившият здравен министър Божидар Нанев каза, че над 2.45 млн. лв. са източени от здравните заведения за безсмислени акредитации и облагодетелстване на служителите от ресорното министерство. Здравният активист д-р Георги Тодоров пък бе получил по Закона за достъп до обществена информация финансови отчети за работата на действащите оценяващи органи – Акредитационния съвет и техническото звено към него. От документите се разбра, че някои чиновници от двата органа са получили за тригодишен период между 30 000 и 50 000 лв. за участие в акредитационни процедури. В списъка бе попаднало и името на тогавашния и сегашен управител на здравната каса д-р Румяна Тодорова, получила 12 000 лв. за услугите си. Разбира се, закононарушение няма. Никого във властта не разстрои особено и обстоятелството, че сред оценяващите имаше хора в явен конфликт на интереси.
Управителите на болници, медицински центрове и лаборатории приемаха процедурата като държавен рекет, тъй като, за да работят и помагат на пациентите си, бяха задължавани да плащат. „Досега акредитацията на лечебните заведения беше подигравка с лекарите. Срещу 3500 лв. не знаете какво унижение преживях в мазето на министерството, докато комисията законно си прибираше големите хонорарчета“, бе коментирал един от потърпевшите. И ако процедурата отново се върне на дневен ред, уместно е тя да се прави с държавни средства. Хем злоупотребите ще бъдат в по-малки размери, хем ничии права няма да бъдат накърнени.
В това отношение следва да се дефинира как ще се процедира с лечебниците, които не искат да се акредитират? Въведеното ограничение
касата да работи само с акредитираните
бе попаднало на времето под ударите на бившия омбудсман Гиньо Ганев. Той бе посочил на управниците, че така нарушават правото на пациентите да избират къде да се лекуват. Ганев препоръча акредитацията да се прави от независима организация, извън администрацията на Министерството на здравеопазването, а шестмесечният срок за подаване на документи да бъде премахнат. Между другото омбудсманът се самосезира, след като касата отказа да подпише договор с кардиологичните болници на „Търговска лига“, които не бяха акредитирани. Което поражда и друг въпрос – как министър Андреева законово ще гарантира, че при лицензирането частните болници ще са равнопоставени на тези, които са държавна и общинска собственост? В това отношение има доста добри европейски практики, които може да бъдат приложени. Освен ако целта на акредитацията не е отново да пълни чиновнически джобове или да регулира по свое усмотрение играчите на болничния пазар.
