За всички спортисти по света олимпиадата е кулминацията на четиригодишен цикъл, белязан от тежки тренировки и преследване на една-единствена цел – върхова изява. За всички, без да броим българите. „Чудесата на България“, както премиерът Пламен Орешарски нарече олимпийската ни делегация, наистина правят чудеса в Сочи, но от издънки. Представителите на спортната ни трупа засега са ненадминати в намирането на крайно абсурдни начини да се провалят. И ако си мислехме, че Олимпиадата в Лондон е върхът на спортното ни падение, този път със сигурност ще счупим още по-голям спортен глупомер.
Най-глупавото от всичко е, че т. нар. спортни хора се опитват да ни вменят, че трябва да сме горди от българската трагикомедия на игрите. Например Георги Вергов, треньорът на състезателя ни по шейнички Станислав Беньов, остана доволен от състезателя си, тъй като във всеки следващ манш бил по-бърз от предишния. За справка – Беньов завърши предпоследен от 39 спуснали се по улея. Зад него остана само представителят на Китайско Тайпе, а 37-и е индиецът Шива Кешаван, който участва на олимпиадата като независим състезател, най-вероятно защото Индия е отказала да субсидира изявите му. Треньорът Вергов обаче посочи хиляди причини, поради които Беньов едва ли не се оказва спрян от борбата за медалите. Шейната била латвийска, а другите карали с австрийски и германски, нямало гащеризони и анцузи, 50 хил. лв. бюджет не стигали за нищо… Като не стигат парите и не са намерени спонсори, къде сте тръгнали? Преди заминаването на групата за Сочи Стефка Костадинова увери, че каквото е поискано от държавата като финансиране, е получено. Сега изведнъж излиза, че на някои парите му били малко.
От първите дни на състезанията се разбра, че
българите ще останат ненадминати
поне в една дисциплина – в оправданията. Скачачът Владимир Зографски, който от две-три години е спрял развитието си до състояние на „голяма надежда“, се „панирал“, когато се качил на шанцата. Нашият не успял да се засили добре от притеснение, че го гледа целият свят. Как ви звучи това от устата на един световен шампион за юноши? А и в края на краищата едва ли някой е чакал от Зографски 150-метров скок и сензационна олимпийска титла. Убеждаваха ни, че талантът му е не по-малък от този на тенисиста Григор Димитров. Само че Димитров постоянно прогресира, при все че и него го гледа не по-малка публика.
Друг оригинален „номер“ измислиха в отбора ни по ски бягане. Веселин Цинзов и Андрей Гридин завършили на места след 50-о, защото треньорът им Пламен Недялков не уцелил подходящата вакса. Незапознатите биха казали, че дори ските им да бяха намазани с грес, едва ли двамата можеха да стигнат по-бавно до финала.
Биатлонистите ни Красимир Анев и Владимир Илиев нямаха същия проблем, но пък били „прегорели“ в стремежа си да се докажат. Е, можеше да е и по-зле от постигнатите 49-о и 60-о време в спринта. Както се кодошат феновете в интернет, голям успех за българите е, че не са се застреляли, нито са се изгубили в гората. На преследването Анев и Илиев направиха общо 12 грешки в стрелбата, което със сигурност е поне изравнен световен антирекорд.
Но това са бели кахъри в сравнение със случилото се на биатлонистката Десислава Стоянова. Момичето от Берковица първо го „хвана“ височината и не успя да се аклиматизира, сякаш олимпиадата е на Хималаите, а не в летен курорт. После пистата й била много тежка, а за капак по време на бягането, в което завърши едва 61-ва, я заболял стомахът.
Поне спускачите ни Георги Георгиев и Никола Чонгаров се представиха като мъже. Без да мрънкат колко е стръмна пистата, двамата се класираха съответно на 36-о и 38-о място, изпреварвайки десетина свои колеги. Това наистина е върхово постижение на фона на класиранията между 49-о и 76-о място, с които останалите ни елитни спортисти ни „зарадваха“.
Много хора вероятно ще кажат, че ние не сме „зимна“ спортна нация и затова не бива да очакваме чудеса. Но през 1980-а, когато Иван Лебанов спечели бронз в ски бягането, у нас
едва ли е имало по-добри условия
за олимпийска подготовка. Евгения Раданова взе три медала от игрите в Солт Лейк Сити и Торино, след като се подготвяше в полярния студ на пързалка „Славия“. Никой не „броеше за жива“ Екатерина Дафовска на Олимпиадата в Нагано през 1998-а, но тя направи състезанието на живота си и отмъкна златото под носа на всички фаворитки. Сега „цирковото представление“ в Сочи по груби сметки струва на държавата около 20 млн. лв., раздадени през бюджетите на федерациите. Тоест всеки от двайсетината веселяци, които всекидневно ни разплакват от умиление, струва по 1 млн. лв. на данъкоплатците. Тези пари можеше да се инвестират в масов и детски спорт и след десетина години резултатите ще дойдат.
Ясно е и друго. Никой не може да нарича българските олимпийци с прозвището „туристи“. Защото туристите си плащат за хотел, храна и каране на ски. Кубертеновият принцип „важно е участието“ вече топли само тези, които се радват безплатно на прекрасното олимпийско село в Сочи.
