Подготвяният от Министерството на правосъдието закон за свръхзадлъжнялост предизвика изключително много коментари, още преди да бъде качен за обществено обсъждане на интернет страницата на ведомството. По всичко личи, че различните мнения по него са провокирани както от изявленията на правосъдния министър Зинаида Златанова в медиите, така и от различните варианти на проекта, които се въртят между журналисти, финансисти и юристи.
Как човек достига до констатацията, че е свръхзадлъжнял? Очевидно е, че той едва ли се събужда някоя сутрин, осенен от подобна мисъл. Едно е обаче да си свръхзадлъжнял, а друго е да си неплатежоспособен. Проектозаконът не дава отговор може ли лице, което три или шест месеца е било затруднено да обслужва дълговете си, да бъде обявено за свръхзадлъжняло? Ами ако има два апартамента пълни със скъпи мебели, вила, два парцела земя, два автомобила (чиято стойност многократно надхвърля дълговете), от които не иска да се лиши, въпреки че не може или не иска да обслужва задълженията си?
Излиза, че при подобни случаи трябва да се разчита на становища на назначени от съда оценители. Само че подобно изследване на всички тези обстоятелства не е предвидено в нито един от обикалящите общественото пространство проекти на разработения от Министерството на правосъдието закон. Там се казва нещо друго – гражданинът подава до районните съдилища молба за свръхзадлъжнялост, като попълва специална декларация по образец. В нея той трябва да опише цялото си имущество, сделките, които е извършил по придобиване и продажба на имоти и вещи в рамките на една година преди подаване на молбата, както и доходите, които получава. На базата на тази информация районният съд трябва да прецени дали да уважи молбата му, и то… в рамките на три дни. За претрупаните с работа районни съдилища – особено в София, три дни са крайно недостатъчен срок, за да проверят достоверността на информацията, която длъжникът е предоставил в своята декларация. Което веднага предполага, че недобросъвестни граждани могат да злоупотребят с подобна процедура, за да се отърват от плащане на дългове. Много по-добре ще е, ако в проекта бъде записано, че съдът се произнася по подобни молби за свръхзадлъжнялост, след като получи аргументирано становище от специализирани оценители и се запознае с мнението на всички кредитори, описани в молбата на гражданина.
Но за това три дни не стигат дори и три седмици едва ли ще са достатъчни.
Съвсем друга тема е дали длъжникът е описал в молбата си всички свои кредитори. Това също трябва да подлежи на изследване от страна на магистрите, преди да се произнесат с решение. Как обаче те ще проверят това обстоятелство. Има начин. Например, ако всяка такава молба бъде качвана в специален регистър на Агенцията по вписванията. Тогава на кредиторите може да им бъде даден срок от 14 работни дни, в който да заявят пред съда своите претенции към длъжника. Само че всички тези процедури трябва да бъдат разписани в проектозакона.
Освен това сравнително лекият режим по свръхзадлъжнялост създава сериозни опасения, че от процедурите в него ще се възползват недобросъвестни големи длъжници, а не хората, които наистина имат нужда от подобна защита. Три години контрол върху доходите и имуществото няма да стреснат например хора с дългове от над 200 хил. лв., особено ако след това всичките им неплатени задължения ще се смятат за автоматично погасени. Що се отнася до имуществото им, което проектозаконът предвижда да бъде запорирано и продадено, този проблем е леснопреодолим . Достатъчно е само ако то бъде прехвърлено на роднини, офшорни фирми, адвокатски кантори… Да не изброяваме всички възможни начини.
Задължително в норматива трябва да залегнат ясни текстове, които да регламентират какво се случва със семейната собственост, когато един от съпрузите поиска закрила от кредитори. Например, ако това направи мъжът, дали трябва към молбата му да има съгласие на съпругата му? Проектозаконът поставя още много други въпроси, но предлага малко ясни отговори. И едва ли медиите са онези, които могат да ги дадат.
